Пророчество
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пророчество». Краткое содержание книги:
Пророчеството му гласи, че в живота на неговия внук ще има пет ужасни дни — пет дати, изпълнени със страховити събития, за които Джими трябва да се подготви.
Според Руди последните слова на стареца са само несвързано бръщолевене на умиращ. Ала когато разбира, че Джоузеф е предрекъл с точност до секунди не само часа, в който ще се роди внукът му, но и физическия дефект на бебето, предсказанието смразява кръвта му.
Какви кошмарни събития очакват Джими Ток? Какви предизвикателства трябва да преодолее?
С всяка следваща стъпка той все повече се приближава към зловещата си участ. Защото истината за това кой е самият той и какво ще му се случи през петте фатални дни, надминава всички очаквания…
Нямах намерение да се чудя кой е, да търся някакво обяснение. Ако ме убиеше, никога нямаше да разбера. При благоприятно развитие на нещата щях да получа отговорите. И в двата случая размишленията бяха безсмислени.
Да оставя Лори сама в заключената кола беше като предателство, въпреки че, ако не я оставех, нямаше надежда да спася нея и бебето. Постепенно очите ми свикнаха с тъмнината.
Минах покрай дървото, до което бяхме заклещени, и отидох до задната част на експлоръра.
Земята в гората поставяше хитри капани. Втвърденият сняг беше по-малък проблем от детрита, разпръснат по него — маси хлъзгави сухи иглички и шишарки се търкаляха предателски под краката ми.
От мястото на престъпника на върха на склона пейзажът надолу нямаше очертания; гората беше забулена в черна мъгла. Знаех, че не може да ме види, като се движа на юг по склона, но въпреки това ясно си представях снайпера, прицелен в главата ми.
Снежната покривка не беше еднаква, пет-шест сантиметра на места, трийсетина на други, с много кръпки гола земя. Когато очите ми се адаптираха, видях издигащата се земя като странна покривка от слабо осветени бели парчета, зашити безразборно с тъмни кръпки.
Бързо разбрах как да се придвижвам по-безшумно, но теренът правеше потайното вървене невъзможно.
През няколко стъпки спирах да се ослушам за знак, че нашият нападател слиза. Не чувах нищо освен фученето на вятъра в най-високите клони и заплашително — почти нереално — ниско бръмчене, което сякаш идваше от самата земя, но всъщност трябва да е било ехо на вятъра.
Когато изминах около десетина метра, се обърнах на изток и започнах да се катеря успоредно на следите, които бяхме оставили. Пълзях по земята, хващайки се за камъни, стърчащи корени; катерех се като маймуна, макар и не толкова пъргаво.
Надявах се да съм изминал половината или две трети от пътя нагоре, преди да видя убиеца да слиза надолу. Щях да залегна ниско, да го изчакам да мине и да се опитам да пропълзя зад него.
Планът беше безумен. Не съм Джеймс Бонд. Дори Максуел Смарт не съм. Предпочитам месенето на тесто пред разбиването на глави и миксерите пред автоматите. Не можех да измисля алтернатива, която да е по-малко безумна, и продължавах да се катеря; колкото по-високо стигах, толкова по-маймунски се чувствах.
Ръцете ми се вледениха. Неподплатените ръкавици бяха в единия джоб на анорака и бих могъл да си ги сложа, но пръстите ми щяха да станат по-нечувствителни на допир и щяха да ограничат движенията им. Предпочетох да стопля ръцете си с дъха си.
По-лошо от премръзналите ръце беше, че ме заболя левият крак и туптеше като корен на възпален зъб. Когато е топло, не усещам металните пластини около костта ми, но през зимата се е случвало да съм наясно с точното им разположение и форма.
Когато установих, че съм изминал две трети от пътя, и не бях видял светлина или друг знак за движещ се мъж, спрях. Пробвах дали е здрава земята под краката ми и се изправих, за да огледам хълма, който продължаваше още стотина метра над мен.
Дори и хамърът да беше оставен на пътя, не очаквах да го видя. Мислех, че мога да забележа фаровете, но билото беше очертано само от слабо сиво блещукане на падащ сняг. Съмнявах се, че похитителят може просто да си е тръгнал. След като беше толкова решен да ни спре, едва ли щеше да си замине. И ако планът му е бил да ни убие, едва ли разчиташе този стръмен, но преодолим хълм да му свърши работата.
Добрият сладкар трябваше да е търпелив, но се случваше да не съм такъв дори и в кухнята. Стоях там и чаках нашия похитител да се издаде и се изнервих така, както понякога, докато правех английски крем от жълтъци, захар и мляко, което изискваше неспирно бъркане на слаб огън, за да не се пресече млякото.
Яйцата започнаха да се пресичат, така да се каже, когато отгоре се чу някакъв шум. Това не беше просто вятърът, а нещо страховито, падащо от високия навес на клоните.
Като се има предвид, че като ученик не бях силен по история и гръцки, ми се стори странно, че се сетих за меча, висящ над главата на Дамокъл. Погледнах нагоре.
Многобройни остриета разцепиха въздуха със свистене: крила с двуметров размах. Видях светещи кръгли очи и остра човка; чух познатия въпрос — „кой“ — и разбрах, че е сова. Прелетя над мен и аз изкрещях стреснат.
В търсене на горски гризачи величествената птица се спусна безшумно на север-северозапад надолу по склона. Мина над следата, която джипът ни беше оставил, и се спусна покрай човек, който дотогава не бях забелязал.
Въпреки че очите ми бяха свикнали с тъмнината, видимостта в тези гори беше слаба. Съчетанието от гола земя и проблясващ сняг беше като зловеща картина, постоянно променяща се като черно-бялото дъно на бавно въртящ се калейдоскоп.