Наследници [The Summons-bg]

— Запознахме се преди няколко години. Той ми помогна, а сега работи на това място.

— Клиника за наркомани, така ли?

— Клиника, санаториум, комуна, ранчо, село, затвор, лудница, както искаш, така го наречи. Все ми е едно. Имам нужда от помощ, Рей. Спешно.

— Добре, добре. Разкажи по-подробно.

Форест избърса очите и носа си и си пое дълбоко дъх.

— Обади му се и питай дали имат свободна стая — рече той с треперещ глас.

— Колко дълго ще останеш?

— Четири седмици, струва ми се, но Оскар ще ти каже.

— И колко струва?

— Някъде около триста долара на ден. Мислех да взема заем срещу своя дял от наследството, да накарам Хари Рекс да попита съдията дали има начин да получа някакви пари сега. — От очите му капеха сълзи.

Рей ги беше виждал и друг път. Беше чувал молбите и обещанията, но все пак колкото и твърд и циничен се опитваше да остане в този момент, усети, че омеква.

— Ще измислим нещо — каза той. — Сега ще му се обадя.

— Моля те, Рей, искам да ида веднага.

— Днес ли?

— Да, аз, ъъъ… не мога да се върна в Мемфис. — Форест сведе глава и прокара пръсти през дългата си коса.

— Да не би някой да те търси?

— Да — кимна брат му. — И не за хубаво.

— Полицията?

— Не, по-страшни са от полицията.

— Знаят ли, че си тук? — попита Рей и се огледа. Представяше си тежковъоръжени наркопласьори, скрити зад храстите.

— Не, нямат представа къде съм.

Рей кимна и влезе в къщата.

Също като повечето хора, Оскар Мийв добре си спомняше Форест. Бяха работили заедно в една федерална програма за борба с наркотиците в Мемфис и макар с прискърбие да научи, че Форест има нужда от помощ, той все пак с удоволствие си спомни за него. Рей направи всичко възможно да обясни, че работата е спешна, макар че не разполагаше с подробности и едва ли щеше да получи такива. Баща ни почина преди три седмици, обясни той. Вече почваше да се оправдава.

— Доведете го — рече Мийв. — Ще му намерим място.

Половин час по-късно излязоха от града в наетата от Рей кола. Джипът на Форест беше паркиран зад къщата за по-сигурно.

— Сигурен ли си, че тези типове няма да дойдат да те търсят тук? — попита Рей.

— Не знаят откъде съм — отвърна Форест.

Главата му беше облегната на седалката, а очите му — скрити зад модни очила.

— Кои по-точно са „те“?

— Едни много готини типове от Южен Мемфис. Ще ти харесат.

— И им дължиш пари?

— Да.

— Колко?

— Четири хиляди долара.

— И къде отидоха тези четири бона?

Форест леко потупа носа си. Рей поклати глава в безсилен гняв и прехапа език, за да сдържи поредната доза горчиви упреци. Дай да минем няколко километра, каза си той. Сега бяха в провинцията и от двете им страни се простираха ниви.

Форест захърка.

Поредното изпълнение на Форест. За трети път Рей го качваше в колата и го водеше в клиника. Първият беше преди близо дванайсет години — съдията още беше председател на съда, Клодия още беше до него, а Форест вземаше повече наркотици от всеки друг в щата. Всичко си беше нормално. Полицията беше хвърлила мрежите си около него, но с луд късмет Форест се беше измъкнал. Подозираха го, че пласира дрога, което беше вярно. Ако го бяха хванали, щеше още да бъде в затвора. Рей го беше закарал в една държавна болница до крайбрежието, където се влизаше само с връзки. Там Форест спа един месец, а после си тръгна.