Наследници [The Summons-bg]

— Не е за вярване, а? Хари Рекс го водел по казина веднъж седмично. Изглежда, че на съдията му вървяло, а на Хари Рекс — не.

— Чувала съм слухове, особено за адвокатите. Няколко от тях си имаха доста неприятности.

— Но не си чувала нищо за съдията?

— Не съм. И още не го вярвам.

— Парите трябва да са се взели отнякъде, Клодия. И нещо ми подсказва, че са мръсни, иначе щеше да ги декларира.

— А не мислиш ли, че ако ги е спечелил на комар, би ги сметнал за мръсни? — Клодия наистина познаваше баща му по-добре от всеки друг.

— Да, а ти как смяташ?

— Напълно в стила на Рубън Атли.

Довършиха този етап от разговора и спряха да си починат. И двамата се люлееха леко в прохладната сянка на верандата, сякаш времето бе спряло. Никой не се притесняваше от мълчанието. Когато човек седи на верандата си, той си позволява дълги паузи, за да си събере мислите или пък въобще да не мисли. Най-сетне Рей, който още следваше неписания си сценарий, събра кураж да й зададе най-трудния въпрос за деня.

— Трябва да знам нещо, Клодия, и те моля да ми отговориш честно.

— Винаги съм била честна. Това е един от недостатъците ми.

— Никога не съм се съмнявал в почтеността на баща си.

— И сега не трябва да го правиш.

— Помогни ми, моля те.

— Казвай.

— Имаше ли нещо нередно — малък подкуп от някой адвокат, процент от някаква спорна сделка, нещичко за смазка, както се казва?

— Изключено.

— Стрелям напосоки, Клодия, и се надявам да улуча нещо. Човек не намира ей така сто хиляди долара в чисти новички банкноти на някой рафт. Баща ми умря с шест хиляди в банката. Защо ще държи сто хиляди скрити?

— Той беше най-почтеният човек на света.

— Не се и съмнявам.

— Тогава спри да говориш за подкупи и други такива неща.

— С удоволствие.

Тя си запали нова цигара, а той отиде да напълни чашите с чай. Когато се върна на верандата, Клодия беше потънала в мисли, зареяла поглед през улицата. Поседяха така известно време.

Най-сетне Рей каза:

— Мисля, че съдията би искал да вземеш част от парите.

— Така ли?

— Да. Ще ни трябват малко, за да оправим къщата, може би към двайсет и пет хиляди. Какво ще кажеш аз, ти и Форест да си разделим останалото?

— По двайсет и пет бона на човек?

— Да. Какво мислиш?

— Значи няма да ги включваш в наследството? — Тя познаваше закона по-добре от Хари Рекс.

— Защо да го правя? Парите са в брой, никой не знае за тях, а ако ги декларираме, половината ще отидат за данъци.

— И как ще ги обясниш? — попита тя, както обикновено с една крачка напред. Навремето казваха, че Клодия била готова с решение по делото, преди адвокатите да са изнесли встъпителните си речи.

А как обичаше парите тази жена! Дрехи, парфюми, винаги последен модел кола, и всичко това с мизерната заплата на съдебен секретар. И да получаваше държавна пенсия, едва ли беше кой знае каква.

— Не мога да ги обясня — отвърна Рей.

— Ако са от комар, ще трябва да се върнеш назад и да доплатиш данъците му за минали години — бързо съобрази тя. — Ама че каша.

— Отвратителна наистина.