Дракони на пролетната зора

— Каквото и да е — тихо каза Карамон — той не е разбрал какво ще правите с него. Не е знаел, че е толкова сериозно…

— Разбира се. Какво би станало с теб, войнико, ако влезеш в битка без да знаеш как да въртиш меча?

— Не се опитвай да хитруваш…

— Какво ще стане? — настоя Пар-Салиан.

— Ще ме убият — отговори воинът с търпението на човек, който разговаря с вдетинил се старец. — А сега…

— Не само ти ще умреш, а и другарите ти, които са разчитали на теб.

— Да — съгласи се нетърпеливо Карамон, готов да продължи с тирадата си, но внезапно замълча.

— Сега разбираш, ли за какво говоря? Не изискваме от всички, които владеят магия да преминат тези Изпитания. Много хора, притежаващи Дарбата, изживяват живота си като използват първите елементарни заклинания, които са научили в училище. Те са достатъчни, за да им помагат във всекидневния живот, а те искат само това. Но понякога се появява човек като брат ти. За него дарбата е повече от възможност да си живее живота. Тя е самия живот! Той търси знания и сила, които могат да бъдат опасни не само за него, но и за околните. Затова принуждаваме всички магьосници, които ще преминат в световете, където може да бъде придобита истинска сила, да се подложат на Изпитанията. Така отстраняваме неспособните…

— Направихте всичко възможно да отстраните Райстлин! — изръмжа Карамон — Той не е неспособен, но е болнав, а сега е ранен и може би умира.

— Не, не е неспособен, точно обратното. Брат ти се справя много добре, войнико. Победи всички си врагове. Държа се професионално. Дори твърде професионално. — Пар-Салиан се замисли. — Чудя се дали някой не е проявил интерес към него.

— Не знам и не ме интересува. Искам само това да спре веднага!

— Няма да ти позволят. Той не умира…

— Не можеш да ме спреш! — заяви студено Карамон. — Магия! Фокуси за деца! Истинската сила! Глупости! Не си заслужава да умреш за това…

— Брат ти смята, че си заслужава — каза меко Пар-Салиан. — Да ти покажа ли колко вярва в магията си? Да ти покажа ли Истинската сила?

Без да обръща внимание на магьосника, Карамон пристъпи напред, за да сложи край на страданията на брат си, но това беше последната му стъпка — поне за известно време. Внезапно замръзна на място, сякаш краката му бяха залепнали за пода. Обзе го страх. Усещането да си напълно в нечия власт беше по-ужасяващо, отколкото да застанеш лице в лице с шест размахващи брадви таласъми.

— Гледай! — Пар-Салиан започна да напява тъжни странни думи. — Ще ти покажа нещо, което би могло да се случи…

Карамон се видя да влиза в Кулата на Висшата Магия и примигна изненадано. Влизаше през врати, вървеше по призрачни коридори. Видението беше толкова ясно, че той погледна тялото си, за да се увери, че не се намира там. Изглежда, се намираше на две места едновременно. Истинската сила! Воинът започна да се поти, после потръпна от студ.

Карамон — онзи в кулата — търсеше брат си. Скиташе нагоре и надолу по пустите коридори, викаше името му и накрая го намери легнал на студения под. Кръв се стичаше от устата му. До него лежеше тялото на черен елф, погубен от магията му. Карамон изтича при брат си, вдигна крехкото му тяло на ръце и без да обръща внимание на слабите му протести да го остави на мира, го понесе към изхода на ужасната Кула. Щеше да го отведе от това място, дори да беше последното нещо в живота му! Но точно когато стигна външната врата, пред тях се появи дух. „Още един изпит“, помисли мрачно Карамон. Е, поне него Райстлин нямаше да държи. Той остави внимателно брат си на земята и се обърна към последното си предизвикателство.