Дракони на пролетната зора
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на пролетната зора». Краткое содержание книги:
когато слънцето преплита блясък
С догарящата светлина на лампите
В дъга из локвите, аз тръгвам…
И въпреки че бурята не спира,
Си спомням Стърм, Лорана, другите…
Най-вече Стърм, защото той умее
да вижда слънцето през облак и мъгла.
Как бих ги изоставил?
Затова, във сянката —
не твоята, а сянката на здрача,
След който винаги настъпва изгрев,
Аз яхвам бурята.
Танис и Речен вятър бяха изследвали зданието, но не можаха да намерят изход или други признаци на живот. Полуелфът се чудеше дали над мястото не тегне някакво заклинание, което ги задържа вътре, защото всеки път, когато тръгнеха нанякъде тесните слабо осветени коридори неотменно ги връщаха обратно в тази стая.
Почти не помнеха какво е станало, след като корабът потъна във водовъртежа. Танис беше видял как мачтата пада и платната се разкъсват. Беше чул писъците и как една гигантска вълна отнесе Карамон зад борда. Спомняше си червените къдрици на Тика да се стелят по водата, след което тя изчезна. Имаше дракон… и Китиара… Върху рамото му имаше следи от драконски нокти. После се появи друга вълна… Помнеше, че сдържа дъха си, докато усети, че ще умре от болка в дробовете и си помисли, че смъртта ще бъде лесна и желана. А след това изплува над бушуващата вода, само за да бъде отново погълнат. Тогава разбра, че това е краят…
След това се беше събудил на това странно място и видя, че Речен вятър, Златна Луна и Берем са с него.
Отначало Мъжът със Зеления камък изглеждаше уплашен от тях. Свит в един ъгъл, той не ги допускаше до себе си, но Златна Луна беше търпелива, говореше му и му носеше храна. Постепенно нежните и грижи го спечелиха, а и, както Танис сега разбра, отчаяното му желание да се махне оттук.
Когато започна да го разпитва, полуелфът бе убеден, че Берем нарочно е вкарал кораба във водовъртежа, защото е знаел за съществуването на това място. Но сега не беше толкова сигурен. От объркания му и уплашен вид разбираше, че и той няма представа къде се намират. Самият факт, че проговори подсказваше, че казва истината. Изглеждаше отчаян. Искаше да избяга. Но защо?
— Берем — Танис стана и закрачи из стаята. — Според мен това е идеалното място да се скриеш от Кралицата на Мрака…
— Не! — изкрещя мъжът и се надигна. Танис се обърна.
— Защо искаш да се върнеш там, където тя ще те намери?
Берем се сви уплашено на стола.
— Т-трябва да се върна обратно… Трябва да отида на едно място… Търся нещо… и докато не го открия, няма да намеря покой.
— Търсиш! Търсиш! — ядоса се Танис. — Да имаш онова, за което Кралицата би дала целия свят и да не знаеш причината.
— Не мога да ти кажа! — изхленчи Берем.
Танис си пое дъх и затвори очи, за да се успокои. Главата му пулсираше и имаше чувството, че ще се пръсне на хиляди парченца. Златна Луна се изправи, сложи ръце на раменете му и прошепна няколко успокоителни думи, от които той разбра само името на Мишакал. Бавно ужасното усещане изчезна и го остави изцеден и изтощен.
— Добре, Берем — въздъхна Танис. — Съжалявам. Няма повече да говорим за това. Разкажи ми за себе си. Откъде си?
Мъжът се поколеба за миг, очите му се присвиха и тялото му се напрегна.
— Едва ли си чувал за това място. М-малко селце близо до… близо до… — Той преглътна и прочисти гърлото си — Нерака.
— Нерака? — Танис погледна Речен вятър, но той поклати глава.
— Прав е, никога не съм чувал за него.
— И аз — промърмори полуелфът. — Жалко, че Таселхоф и картите му не са тук… Берем, защо…
— Танис! — изкрещя Златна Луна.
Полуелфът скочи и ръката му инстинктивно посегна към меча, който липсваше. Смътно си спомни, че се беше борил да го задържи, но тежестта му го беше повлякла надолу. Като се ругаеше, че не е оставил Речен вятър да пази вратата, той гледаше мъжа в червена роба, който стоеше очертан в рамката й.
— Здравейте — каза той приятелски на общия език.
Червената роба напомни на Танис за Райстлин толкова силно, че погледът му се замъгли. За миг дори помисли, че е той. После очите му се проясниха. Този магьосник беше по-възрастен, много по-възрастен и лицето му изглеждаше добродушно.
— Къде сме? — попита остро Танис. — Кой си ти? Защо бяхме доведени тук?
— Крия КУЕКХ — каза с отвращение мъжът, обърна се и си тръгна.
— По дяволите! — Танис скочи с намерението да го сграбчи и да го върне, но Речен вятър го задържа.
— Успокой се. Той е магьосник. Не можеш да се бориш с него, дори да имаше меч. Ще го последваме, за да видим къде отива. Ако той е омагьосал това място, ще трябва да премахне магията, за да излезе оттук.
Танис си пое дълбоко дъх.