Дракони на пролетната зора
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на пролетната зора». Краткое содержание книги:
когато слънцето преплита блясък
С догарящата светлина на лампите
В дъга из локвите, аз тръгвам…
И въпреки че бурята не спира,
Си спомням Стърм, Лорана, другите…
Най-вече Стърм, защото той умее
да вижда слънцето през облак и мъгла.
Как бих ги изоставил?
Затова, във сянката —
не твоята, а сянката на здрача,
След който винаги настъпва изгрев,
Аз яхвам бурята.
Берем седеше пред него на дървен стол, богато украсен с дърворезба, включваща фигури на птици и животни — стил, много разпространен сред елфите. Всъщност той силно напомни на Танис за трона на Лорак в кралство Силванести. Но тази прилика не го успокои и Берем примигна под яростния му поглед. Ръцете му, които изглеждаха твърде млади за тяло на средна възраст, се вкопчиха във вехтите му панталони и той нервно се заозърта.
— Проклятие! Отговори ми! — изрева полуелфът и се хвърли се към Берем. Сграбчи ризата му, вдигна го от стола и силните му ръце се насочиха към гърлото му.
— Танис! — Златна Луна бързо се изправи и сложи ръка на рамото му, но той беше побеснял. Лицето му беше изкривено от страх и гняв. Тя отчаяно се вкопчи в ръцете му, които стискаха Берем и извика на Речен вятър да й помогне.
Варваринът сграбчи Танис за китките и го отскубна от Берем, като го държеше в силната си прегръдка. Отначало полуелфът опита да се освободи, но после въздъхна дълбоко и се отпусна.
— Той е ням — каза сурово Речен вятър. — Дори да искаше, не би могъл да ти каже нищо.
— Мога.
Тримата млъкнаха и стреснато го погледнаха.
— Мога да говоря — продължи спокойно Берем на общия език и разтърка гърлото си, където отпечатъците от пръстите на Танис изпъкваха върху загорялата му кожа.
— Тогава защо се преструваш? — попита полуелфът като дишаше тежко.
Берем продължи да търка врата си с поглед, прикован в него:
— Хората не задават въпроси на човек, който не може да говори.
Танис си наложи да се успокои и да обмисли казаното. Хвърляйки поглед към Речен вятър и Златна Луна, видя, че той се намръщи и поклати глава, а тя леко сви рамене. Накрая придърпа един дървен стол и седна срещу Берем, като внимаваше да не се облегне, защото облегалката бе напукана.
— Берем — полуелфът говореше бавно, овладял нетърпението си, — ти говориш с нас. Това означава ли, че ще отговориш на въпросите ни? Той го погледна и кимна.
— Защо?
Мъжът облиза устни и се огледа.
— Аз… трябва да ми помогнете… да се махна… Не мога да остана тук…
Танис усети, че го полазват тръпки въпреки задуха в стаята.
— В опасност ли си? В опасност ли сме? Какво е това място?
— Не знам! — Берем безпомощно се огледа. — Но знам, че не мога да остана тук. Трябва да се върна!
— Защо? Драконовите Господари те търсят. Един от тях… — Танис се закашля, после продължи хрипливо. — Един от тях ми каза, че ти си ключът към пълната победа на Кралицата на Мрака. Защо? Какво е това, което притежаваш и толкова им трябва?
— Нямам представа! — извика мъжът и сви юмрук. — Знам само, че ме преследват… Бягам им от… от години. Нямам мир, нито покой!
— От колко време, Берем? — попита меко Танис. — От колко време те преследват?
— От години… Не знам колко. — Той въздъхна и изражението му отново стана добродушно. — Аз съм на триста двайсет и две години. Или двайсет и три? Двайсет и четири? — Берем сви рамене. — През повечето време Кралицата ме търсеше.
— Триста двайсет и две? — изуми се Златна Луна. — Но ти си човек! Това не е възможно!
— Да, човек съм — Берем впери сините си очи в лечителката — и знам, че е невъзможно. Умирал съм много пъти. — Погледът му се отмести към Танис. — Ти ме видя да умирам в Пакс Таркас. Познах те, когато дойде на кораба.
— Значи си умрял, когато скалите те затрупаха! — възкликна Танис. — Но ние със Стърм те видяхме на сватбеното пиршество…
— Да, и аз ви видях, затова избягах. — Берем поклати глава. — Как можех да ви обясня, че съм жив? Знам само, че умирам и после възкръсвам. Непрекъснато. — Той подпря глава върху ръцете си. — Искам единствено покой!
Танис го гледаше недоверчиво. Смяташе, че лъже. Не, че умира и възкръсва, това го бе видял със собствените си очи. Но беше убеден, че мъжът знае защо Кралицата на Мрака с такова настървение го преследва!
— Берем, как зеленият камък се е озовал в тялото ти?
— Не знам — отвърна той толкова тихо, че едва го чуха, и инстинктивно се хвана за гърдите, сякаш го боляха. — Камъкът е част от тялото ми, както костите и кръвта. Мисля, че той ме връща към живота.
— Можеш ли да го сваляш? — попита нежно Златна Луна. Тя се отпусна на възглавница до Берем и сложи ръка върху неговата.
Мъжът рязко поклати глава и посивялата му коса падна върху очите му.
— Много пъти съм опитвал, но все едно да изтръгна собственото си сърце!
Танис потрепера и въздъхна с раздразнение. Още нямаше представа къде са. Беше се надявал Берем да им каже… Той отново огледа странната обстановка. Намираха се в някакво помещение в древна сграда, осветено с мека, призрачна светлина, която сякаш се излъчваше от мъха, който покриваше стените като гоблен. Мебелите също бяха стари и в доста окаяно състояние, макар някога да са били скъпи. Нямаха представа откога са тук. Времето се сливаше, нарушавано само когато се хранеха с някои от странните, растения и лягаха да спят.