Дракони на пролетната зора
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на пролетната зора». Краткое содержание книги:
когато слънцето преплита блясък
С догарящата светлина на лампите
В дъга из локвите, аз тръгвам…
И въпреки че бурята не спира,
Си спомням Стърм, Лорана, другите…
Най-вече Стърм, защото той умее
да вижда слънцето през облак и мъгла.
Как бих ги изоставил?
Затова, във сянката —
не твоята, а сянката на здрача,
След който винаги настъпва изгрев,
Аз яхвам бурята.
— Всички все това ме питат — въздъхна раздразнен Зебюлах. — И, честно казано, съм съгласен, че трябва да има път. Някои хора случайно го намират. Но други, като мен, решават че не искат да заминат. Имам неколцина стари приятели, които са тук от години. Но виж сама. Огледай се. Само внимавай и стой в онази част на руините, която сме подредили. — Той се обърна към вратата.
— Чакай! Не си отивай! — Като подскочи и се спъна в разнебитения стол, на който седеше, Тика затича след магьосника. — Може случайно да видиш приятелите ми. Кажи им, че…
— Съмнявам се — прекъсна я той. — Освен това, без да се обиждаш, разговорът с теб ми омръзна. Колкото по-дълго живея тук, толкова повече КрияКУЕКХ като теб ме дразнят. Те винаги бързат. Никога не са доволни да стоят на едно място. Ти и твоят любим ще бъдете много по-щастливи тук, в този свят, отколкото в горния. Но не, вие ще продължите да търсите обратния път! И какво ви чака там? Предателство! — Той погледна Карамон.
— Там горе има война! — извика страстно Тика. — Хората страдат! Това не те ли интересува?
— Хората там винаги страдат. Нищо не мога да направя и не ме е грижа. Виж докъде те доведе загрижеността! И него! — Зебюлах посочи гневно Карамон, обърна се и си тръгна, затръшвайки паянтовата врата след себе си.
Тика гледаше след него и се чудеше дали да не изтича и да го върне. Той очевидно беше единствената им връзка с там горе. Докато тук долу беше…
— Тика?…
— Карамон! — Тя забрави Зебюлах и отиде при воина, който се мъчеше да се изправи.
— Къде сме, в името на Бездната? — попита той, като се оглеждаше с широко разтворени очи. — Какво стана? Корабът…
— Аз… не съм сигурна — запъна се момичето. — Добре ли си, за да сядаш? Може би трябва да лежиш…
— Добре съм — отсече Карамон, но като я видя да се мръщи на резкия му тон, се протегна и я привлече в прегръдките си. — Съжалявам, Тика. Прости ми. Просто… аз… — Той поклати глава.
— Разбирам. — Тя облегна глава на гърдите му и му разказа за Зебюлах и морските елфи. Карамон слушаше и примигваше объркано, докато осъзнаваше чутото.
— Жалко, че не бях в съзнание — промърмори той. — Този Зебюлах сигурно знае как да се измъкнем оттук. Щях да го накарам да ни покаже.
— Не съм много сигурна. Той е магьосник като… — но като видя болката в очите му, замълча, сгуши се до него и го погали по лицето.
— Знаеш ли, скъпи, в известен смисъл той е прав. Можем да сме щастливи тук. Осъзнаваш ли, че за пръв път сме сами? Наистина сами. А и тук е толкова красиво и спокойно. Тлеещата светлина от мъха е мека и приятна, а не заслепяваща като слънцето. Чуй как водата ромоли, сякаш ни пее. А и тези стари, стари мебели, това смешно легло…
Тика замълча, когато ръцете на Карамон се затегнаха около нея и устните му докоснаха косите й. Любовта към него я заля и сърцето й замря от болка и копнеж. Тя го прегърна, притисна го към себе си и почувства как сърцето му бие до нейното.
— О, Карамон! — прошепна задъхано тя. — Искам да сме щастливи! Моля те! Знам, че по някое време ще трябва да намерим останалите и да се върнем на горния свят. Но сега нека бъдем сами… заедно!
— Тика! — Карамон я притисна силно, сякаш искаше да слее телата им в едно-единствено живо същество. — Обичам те! Аз… казах ти веднъж, че не мога да те направя своя, докато не съм в състояние напълно да ти се отдам. Все още не мога да го направя!
— Напротив, можеш! — извика яростно Тика, измъкна се от обятията му и го погледна в очите. — Райстлин го няма и трябва да помислиш за собствения си живот!
Воинът поклати глава.
— Брат ми е част от мен, както и аз винаги ще съм част от него. Можеш ли да разбереш това?
Не, не можеше, но кимна и главата й клюмна.
Карамон се усмихна, сложи ръка под брадичката й и повдигна главата й. Очите й, зелени с кафяви пръски, блестяха от сълзи. Кожата й имаше загар от живота на открито и беше по-луничава от всякога. Тези лунички я притесняваха. Тика би дала седем години от живота си за гладка кожа като на Лорана. Но Карамон обичаше всяка луничка, както и къдравата й, бухнала коса.
Момичето видя любовта в очите му и затаи дъх. Той я притегли към себе си и сърцето му заби ускорено, когато прошепна:
— Ще ти дам каквото мога от себе си, ако си съгласна на това. Заради теб ми се иска да е повече.
— Обичам те! — Тя го прегърна през шията.
— Тика… — започна воинът, защото искаше да е сигурен, че го е разбрала.
— Не говори, Карамон…
Глава 6
Аполета.
След дълго преследване из улиците на града, чиято порутена красота изглеждаше ужасяваща на Танис, те влязоха в един от красивите дворци в центъра. Преминаха през мъртва градина, озоваха се в някакъв коридор, завиха зад ъгъла и спряха. Мъжът с червената роба не се виждаше.