Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Франклина и той започва своята истинска история за кървави убийства, измяна и черно предателство.
Годината е 1556-та. Едуард, Черния принц, нанася унищожително поражение на френската войска при Поатие. На бойното поле агонизира бедният рицар Гилбърт Савидж. Преди да издъхне, Савидж разкрива на младия си оръженосец Ричард истината за неговия произход. Ричард е син на лорд Роджър Грийнел — прочут рицар, кралски довереник. В началото на Стогодишната война лорд Роджър Грийнел е обвинен, че е предавал сведения на французите и уличен във вероломно убийство.
Сега младият Ричард Грийнел трябва да се върне в Англия, за да открие документите, разкриващи мистерията около загадъчните убийства на кралския наместник и неговата жена, заради които баща му е станал изкупителна жертва.
В опустошената от глад и чума Англия Ричард успява да открие прощалното писмо на баща си, укрито от един правник. Съпроводен от пъстра група приятели и красивата дъщеря на правника, Ричард се връща в Кроукхърст, запустелия семеен замък, за да възстанови доброто име на баща си и да разобличи истинския предател и убиец.
— Но как е излязъл? — попита Грантъм. — И е спуснал резето отвътре.
— Не знам — отвърна Ричард. — Но по-важно е, че лейди Емелин и аз бяхме в кухнята с Бутлак цяла нощ.
Той млъкна и думите му увиснаха като примка във въздуха.
— Искаш да кажеш, че е някой от нас? — Ферърс пристъпи напред. — Мастър Ричард, при цялото ми уважение, всички заспахме, включително ти. Ти или лейди Емелин, или Бутлак може да сте се качили по стълбите и по същия начин да сте почукали на вратата на сър Лайънъл.
— Не бива да забравяме и другите двама — заяви Манинг. — Барликорн и Гилдас. Това е голямо имение, мастър Ричард, и прозорците не се затварят. Може би има и тайни входове.
Ричард се канеше да му отвърне, когато чу тропот по стълбите и Гилдас нахлу в стаята. Ботушите и гамашите му бяха подгизнали, лицето му издраскано от клони. Известно време той стоя присвит, като се опитваше да си поеме дъх. Дори не попита за трупа, полупокрит с одеяло.
— Къде е Барликорн? — Ричард го разтърси за рамото. — Какво е станало?
— Разбойниците — задъхан каза Гилдас. — Дойдоха. Опитаха се да прекосят брода. Появиха се изневиделица, движеха се бързо, без коне. Барликорн уби няколко със стрелите си и те отстъпиха. Но смята, че пак ще нападнат.
— Най-добре да се въоръжим — възкликна Ферърс. — Мистрес Емелин, ти ще останеш тук.
— Вземете лъкове — извика Ричард. — Арбалети, каквото сте донесли.
— Конете — каза Гилдас. — Барликорн каза да доведем конете.
— Те ще ви забавят. — Емелин сграбчи ръката на Ричард. — Тръгвай — настоя тя. — Вземи и другите. Гилдас и аз ще доведем конете. Поне до голямата ливада.
Всички забързаха към стаите си. Ричард слезе в кухнята. Препаса колана си с меча, камата и дългия уелски нож. После грабна арбалет и колчан стрели и излезе в двора на конюшнята. Емелин и Гилдас вече се опитваха непохватно да оседлаят конете. Останалите рицари се присъединиха към тях. Сега, когато бяха изправени пред общата опасност, нямаше подозрения. Сър Уолтър Манинг беше облечен в броня от халкички. Бремнър и Грантъм носеха шлемовете си — стоманени конуси с широки предпазители на носа. Всички бяха въоръжени с мечове и ками. Ферърс носеше лък, останалите — арбалети. Като се хлъзгаха и залитаха по снега, те се отправиха през гората. Отначало се движеха колкото можеха по-бързо, но Бремнър извика и те спряха задъхани.
— Трябва да бъдем предпазливи — предупреди ги той, като посочи към покритата със сняг ливада. — Ако разбойниците са се върнали, ако са пленили или убили Барликорн, може да ни причакват на открито.
— Тогава ще разузная — предложи Ричард.
После млъкна, защото чу звуци зад тях.
— Това е лейди Емелин и онзи нещастник с конете.
— Сър Джон — отвърна Ричард, — Гилдас не е нещастник и преди да свърши денят може да се зарадваш, че е с нас.
— А когато денят свърши — отсече Бремнър с разгневено лице под железния шлем, — ще трябва отново да си помисля, мастър Ричард. Уморих се от този прокълнат остров. Не искам да умра тук.
Ричард не му отговори, а се обърна и затича колкото можеше по-бързо през ливадата. Снегът не беше толкова дълбок, колкото беше очаквал — само до средата на прасеца, но беше доста твърд. От време на време той спираше и се взираше в дърветата пред себе си или поглеждаше настрани към мястото, откъдето се беше появил черният рицар, но нищо не се виждаше. Най-после стигна до дърветата. Не чу нищо, затова тръгна по отъпканата пътека към езерото. Спря и се приведе зад един храст. Виждаше брода и дългата редица камъни, които стигаха до отсрещния бряг. Мръдна, за да има по-добър изглед и видя поне три трупа, проснати върху замръзналото езеро. Всички лежаха по гръб и в гърдите им стърчаха стрели. Кръвта вече замръзваше в големите локви край тях.
Ричард се плъзна безшумно напред по пътеката. Излезе от гората на открития бряг на езерото и тихичко подсвирна. Тук имаше още трупове, всички повалени от стрели. Повечето от тях бяха дървени, но разпозна и почерка на Гилдас. Едно от телата лежеше по-близо до брега, улучено със стрела от арбалет право в лицето. На другия бряг виждаше отъпкания сняг, където се бяха събрали разбойниците. Той се оглеждаше наляво и надясно, но не видя Барликорн и се канеше да го повика, когато почувства нечие присъствие зад себе си. Обърна се. Стрелецът стоеше и се подпираше на лъка си.
— Кътбърт, помислих, че са те убили — Ричард приближи и удари протегнатата му ръка.
Стрелецът кимна към труповете.