Освободена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Освободена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Вишъс, син на Блъдлетър, притежава гениален ум и твърдо като камък сърце. Израснал в лагера на баща си — един от най-страшните и садистични воини — неговото минало е изпълнено със страдание.
Ви е измъчван от кошмарни спомени и намира успокоение единствено в кървавите битки с враговете си, а любовта и емоциите са му чужди. При една от самостоятелните си акции е тежко ранен и попада в човешка болница, където е оставен на грижите на доктор Джейн Уиткъм…
Джейн е отдадена на работата си като хирург и спасява живота на Вишъс. Той разкрива най-съкровените си тайни и тя навлиза в неговия свят, за да стане част от съдбата му…
Дявол да го вземе. Искаше тя да гледа на него като на мъж. Искаше
погледът й да се плъзне по кожата му не за да разгледа белега от
операцията, а защото има желание да го докосне и се чуди откъде да
започне.
Ви затвори очи и се отнесе. Изпъшка заради болката в гърдите. Каза
си, че причината е операцията, но подозираше, че по-скоро се дължи на
хирурга му.
— Отказвам се от храната. Ще поискам следващия път, когато дойде
някой.
— Нуждаеш се от храна повече от мен. Тревожа се за приема ти на
течности.
Всъщност той беше съвсем добре, защото се беше нахранил. С
достатъчно кръв вампирите можеха да оцелеят дни наред без друга храна.
Което беше добре, защото съкращаваше разходките до банята.
— Искам да изядеш това — заяви тя, загледана в него. — Като твой
лекар…
— Няма да взема нищо от чинията ти — никой мъж с достойнство не
би отнел храната на жена си, дори да умираше от глад. Нейните
потребности винаги бяха най-важни.
Прииска му се да пъхне глава в купе на кола и да затръшне вратата
няколко десетки пъти. Откъде се беше появило това поведение на
обвързан? Сякаш някой беше заредил нов софтуер в мозъка му.
— Добре — каза тя и се обърна. — Чудесно.
В следващия миг той чу блъскане. Тя тропаше по вратата. Ви се
надигна и седна.
— Какво правиш, по дяволите?
Влетелият в стаята Бъч едва не я събори.
— Какво има?
Ви се намеси в драмата с една дума.
— Нищо.
Лекарката заговори спокойно и с авторитет: — Нужна му е храна. Не иска да изяде това, което е на подноса.
Донеси му нещо просто и лесно за храносмилане. Ориз, пиле, вода, бисквити.
— Добре — Бъч се наведе и погледна Ви. Последва дълга пауза. —Как си?
Полудявам, благодаря.
— Добре.
Поне едно хубаво нещо се беше случило. Ченгето се беше върнало
към нормалното си състояние. Очите му бяха бистри, стойката — уверена.
Усещаше комбинацията от неговите и на Мариса аромати. Явно не си
беше губил времето.
Интересно. Обикновено мисълта за тях двамата караше Ви да се
чувства, сякаш сърцето му е обвито в бодлива тел. А сега? Просто се
радваше, че приятелят му е в добро здраве.
— Изглеждаш чудесно, ченге.
Бъч приглади копринената риза на райета.
— «Гучи» може да превърне всеки в рок звезда.
— Знаеш за какво говоря.
Кафявите му очи придобиха сериозно изражение.
— Да. Благодаря… Както винаги — в този миг на неловкост думите
увиснаха във въздуха. Имаше неща, които не можеха да си кажат пред
публика. — Ще се върна с нещо за хапване.
Вратата се затвори и Джейн хвърли поглед през рамо.
— Откога сте любовници?
Очите й срещнаха неговите и нямаше измъкване от въпроса.
— Не сме.
— Сигурен ли си?
— Повярвай ми — без определена причина се загледа в бялата й
престилка. — Доктор Джейн Уиткъм, «Спешно отделение» — прочете той.
Разбираемо. Имаше нужната самоувереност. — Значи пристигнах в тежко
състояние, а?
— Да, но както знаеш, аз те спасих.
Заля го вълна на уважение. Тя беше неговият ралман, спасителят му.
Бяха свързани.
Да, но точно сега спасителката му се стараеше да се отдалечи
възможно най-много от него, като отстъпваше назад към отсрещната
стена. Затвори очи със съзнанието, че те блестяха. Отдръпването й и
ужасът, изписан на лицето й, го нараниха.
— Очите ти — каза тя с тънък глас.
— Не се тревожи за това.
— Какво си ти, по дяволите? — тонът й издаваше, че откачалка би
било добро обяснение. И не беше ли права?
— Какво си ти? — повтори.
Изкушаваше се да й поднесе измислица, но тя едва ли щеше да
повярва. А и се чувстваше омърсен, когато я лъжеше. Спря погледа си
върху нея и промълви:
— Знаеш какво съм. Достатъчно умна си, за да разбереш.
Настъпи тишина, последвана от:
— Не мога да го повярвам.
— Прекалено умна си, за да не повярваш.
— Вампирите не съществуват.
Той кипна, въпреки че тя не го заслужаваше.
— Не съществуваме ли? Тогава обясни защо си на моя територия.
Без да се замисли, тя го парира.
— Кажи ми, човешките права значат ли нещо за вашия вид?
— Оцеляването значи повече — тросна се той. — Но пък ние сме
преследвани от поколения.
— И според теб целта оправдава всички средства? Колко възвишено
— гласът й прозвуча също така остро като неговия. — Винаги ли даваш
това обяснение, когато отвличаш хора?
— Не, не ги харесвам.
— Аха, само че от мен имаш нужда и ме използваш. Не съм ли
късметлийка?
По дяволите. С това го възбуди още повече. Колкото повече тя се