Мъжът, момчето [1999 г.]

Но вече по средата на учебния срок, когато дните станаха по-къси и тъмни, си дадох сметка, че това не е никаква параноя. Младите майки не разговаряха с мен. Избягваха погледа ми. Не искаха и да ме знаят. Първо се опитах да заговоря колкото от любезност някои от тях, а те подскочиха на умряло, сякаш съм им поискал да ми извъртят един минет. След известно време вече изобщо не си правех труда да бъда учтив.

Всички тези майки, които се усмихваха мило една на друга, всъщност предпочитаха мен да ме няма пред училището. Стигна се дотам, че внимавах да отивам едва ли не в секундата, когато пускаха децата от часове. Беше ми непоносимо да стоя сред всички тия млади майки. На тях също им беше непоносимо да стоят на крачка от мен.

Учителките се държаха много приятелски и докато разговарях с госпожица Уотърхаус, не ми беше трудно да си втълпя, че съм част от съвременния свят, където и мъжете могат да са самотни родители. Но всеки път, когато отидех пред училището, се убеждавах, че това са пълни дивотии.

Независимо дали живееха в големите бели къщи или в общинските жилища, майките ме заобикаляха отдалеч. Това беше започнало още в първия учебен ден и кой знае защо, бе продължило.

Жените с диамантени обици имаха повече допирни точки с жените със синджирчета по глезените, отколкото с мен. Жените, които сами си гледаха децата, имаха повече допирни точки с жените с мъже, отколкото с мен. Най-малкото се държаха така.

Всичко се правеше много по английски, някак негласно, ала подозренията и притесненията безспорно си бяха налице. Може би в този работещ свят трябва да има повече разбиране и съпричастност с бащите, които сами си гледат малкото дете. Но там, пред входа на училището, където родителското чувство проличаваше най-силно, никой не искаше и да знае. Ние с Пат сякаш им напомняхме колко крехки са техните взаимоотношения.

Усетих всичко това още по-остро, когато Бианка все не идваше, а аз продължавах да я чакам заедно с Пат и Пеги. Майките ме гледаха така, все едно им напомнях хилядите неща, които биха могли да се объркат в отношенията им с мъжете.

Докато висях пред входа, се чувствах представител на всички мъже негодници по белия свят. На мъжете, които вечно отсъстват. На мъжете, които при първата трудност се изнасят. На мъжете, на които човек не може да има вяра, стане ли дума за деца.

Я да си гледат работата! Беше ми дошло до гуша да се държат с мен като с най-заклетия си враг.

Не че имах нещо против да ме смятат за странна птица. Очаквах го. Така де, знаех си, че съм особняк. Но ми беше писнало да опирам пешкира заради всички кретени по земята.

Мразех бавачката на Пеги, момичето, което, ако не друго, не можеше да се яви навреме пред входа на началното училище, тази негодна за нищо кашляща крава, която не се беше сетила дори да звънне един телефон, за да предупреди учителката и нас, че няма да дойде, тая проклета Бианка с модното ѝ име и модната убеденост, че някой друг ще ѝ свърши работата.