Мъжът, момчето [1999 г.]

— Защо ли никой не ми го е казвал досега? Щях да си облекча значително живота.

— В момента, Хари, имам много предложения. И не всички са за реклами на бира. Кармен е мило момиче. Ще се отнасям с нея с подобаващото уважение. Ще се държа приятелски. Но и тя искаше съвсем същото, както аз, и си го получи. Не може да очаква повече. Веднъж да се опомни, и ще го проумее.

— Ти, Еймън, не си първият хлапак, когото всички свалят единствено защото веднъж седмично си показва грозната мутра по телевизията. Само не ми носи в студиото личните си драми, чу ли?

— Да, Хари — отвърна той благо-благо. — Съжалявам, че съм повлиял зле на момичето, наистина. Разбирам, че си ми изпълнителен продуцент и работата ти е да ми говориш точно така. Но и аз съм мъж.

— Не думай! Каза го като в оня сърцераздирателен блус. „Мъж съм аз…“ Дрън-дрън, мъж бил! Ти си си най-обикновен тъпкач. Не след дълго ще почнеш да рекламираш лосион за след бръснене.

— Аз, Хари, съм мъж. И съм се пръкнал на белия свят, за да сея семето си на възможно най-много места. За това сме тук. Точно това правят мъжете.

— Как ли не! — казах аз. — Това правят хлапаците.

Но малко по-късно, когато го видях да си тръгва от студиото заедно с най-оправната сценаристка, си казах — защо пък не?

Защо да не си сее човекът семето на възможно най-много места? За какво да го пази? И какво му беше прекрасното на самотното парниково растенийце, което тъй прилежно отглеждах?

Всичките тия правила ми дойдоха като гръм от ясно небе.

Можех да остана и през нощта в тясното жилище на Сид на последния етаж, но трябваше да си тръгна преди Пеги да се е събудила. Ако момиченцето си беше легнало, Сид на драго сърце ме канеше да постоя още малко, дори да пренощувам с нея на очуканото месингово легло под сложения в рамка плакат на „Отнесени от вихъра“. Но трябваше да се изнеса още преди да се е зазорило.