Страна на сенките
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-853-5
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Страна на сенките». Краткое содержание книги:
Решена да се пребори с това проклятие, Евър се отдава на усърдно изучаване на магията и неочаквано получава помощ от мистериозния зеленоок Джуд. И макар с Джуд да се познават отскоро, Евър го чувства подозрително познат и близък. Въпреки безспорната си вяра в Деймън, Евър се усеща опасно привлечена към Джуд, който има магическа дарба и пази миналото си в тайна.
Евър винаги е вярвала, че Деймън е нейната вечна половинка… и продължава да го вярва. Но когато Деймън се отдръпва, за да я спаси от мрака, надигащ се в душата му, Евър все по-силно се привързва към Джуд и това поставя на изпитание любовта й към Деймън по-силно от всякога.
— Само ми се обади, когато Ава се върне.
Звънчето на вратата шумно оповестява излизането й.
— Е, това мина добре — свивам рамене и се обръщам към Джуд, който попълва и прибира касовата бележка. — Проблем ли ще е възрастта ми?
— Имаш ли шестнайсет години? — пита той.
Стисвам устни и кимам.
— Значи си достатъчно голяма да работиш тук. Сюзън е пристрастена към пророкуването, няма да издържи дълго без сеанс. Ще е в списъка с постоянните ти клиенти, преди да се усетиш.
— Пристрастена към пророкуването ли? Това да не е нещо като груупи — откачените фенове, които следват любимата си група, където и да отиде?
Междувременно аз самата го следвам по петите до офиса му в задната част на магазина. Забелязвам, че носи същите къси панталони и тениската със знака за мир от вчера.
— Не предприема абсолютно никакво действие, без да се консултира с картите, със звездите или каквото й е достъпно в момента — кимва той. — Предполагам, че ти самата ще се сдобиеш със собствени редовни клиенти, като се има предвид какъв опит имаш.
Отваря вратата и ме поглежда с присвити и разбиращи очи. Няма начин да подмина този поглед. Дали знае нещо?
— Колкото до това — започвам, решена да си кажа всичко, защото явно така и така ме подозира.
Той обаче само се извръща с вдигната ръка и ме спира:
— Моля те, без изповеди! — усмихва се и клати глава с едва доловим укор. — Не искам да съжалявам за решението си. Искам просто да изляза и да се наслаждавам на онези огромни вълни… което няма да се случи, ако си позволя лукса да те освободя. Обаче… може би ще е добра идея да премислиш това, за дарбата.
Поглеждам го учудена. Повечето медиуми, които познавам… макар че аз познавам само един — Ава… но все пак, повечето от тях смятат, че ясновидството е дарба по рождение.
— Защото смятам да организирам курсове за развиване на психическите и медиумните способности — продължава той нехайно, — може би дори ще включа обучение в Уикамагията. А определено ще има повече желаещи, ако вярват, че е нещо, което може да бъде научено.
— Само че… така ли е наистина?
Той се насочва към изключително разхвърляното бюро в ъгъла и започва да рови в купчината документи, които заплашват всеки момент да се стоварят на пода.
— Ами да, разбира се! — взема някакъв лист, поглежда го, поклаща глава и го заменя с друг. — Всеки има потенциал, въпросът е дали и как ще го развие. При някои става лесно — веднъж ако опитат, не могат да се откажат след това. При други… е, те трябва да се заровят доста по-надълбоко, за да го открият, но все пак е възможно. Ами ти? Ти кога разбра?
Невероятните му морскозелени очи се впиват в моите, а аз усещам, че стомахът ми започва да танцува. Не съм сигурна какво се случва… имам предвид — в един миг говори абстрактно, почти напосоки, докато преглежда документите и сякаш без да се интересува от темата; а в следващия всичко замира, погледът му е приковал моя и… сякаш времето е спряло.
Не знам какво да кажа и да казвам ли изобщо нещо. Част от мен жадува да си признае — сигурна съм, че той е от малкото хора на този свят, които биха ме разбрали. Другата ми половина обаче отказва да го стори. Деймън е единственият, който знае цялата ми история — и ще е най-добре нещата да си останат така.
— Просто съм родена с това, предполагам — и повдигам рамене.
Не ми харесва начинът, по който гласът ми потреперва в края на изречението. Очите ми пробягват из стаята с надеждата да открият нещо, с което да променя темата… както и да избегна погледа му.
— И така… курсове. И кой ще ги води?
Той свива рамене и накланя глава, при което кичурите му се разпиляват по лицето:
— Вероятно аз. И без това от доста време го обмислям, но Лина беше против. Сега мога да се възползвам от отсъствието й и да проверя дали идеята ще сработи.
— Защо е била против? — стомахът ми се успокоява сега, когато той се отпуска назад на стола си и качва крака върху бюрото.
— Тя предпочита простите и лесни неща — книги, музика, фигурки на ангелчета, малко ясновидство от време на време. Безопасни неща. Без предизвикателство. Да се носи по течението на обичайната традиционна мистика, от която не можеш да пострадаш.
— А твоят начин какъв е? Могат ли да пострадат хората от него?
Изучавам го и се опитвам да разбера какво е онова у него, което ми влияе толкова силно.
— Не, разбира се, не! Целта ми е да дам сила на хората, да им помогна да живеят по-добре, по-пълноценно, да сбъдват мечтите си. Всичко това може да се постигне, ако успеят да влязат във връзка със собствената си интуиция и постигнат вътрешна хармония — улавя ме, че го гледам, и зелените му очи отново карат стомаха ми да подскочи.