Страна на сенките
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-853-5
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Страна на сенките». Краткое содержание книги:
Решена да се пребори с това проклятие, Евър се отдава на усърдно изучаване на магията и неочаквано получава помощ от мистериозния зеленоок Джуд. И макар с Джуд да се познават отскоро, Евър го чувства подозрително познат и близък. Въпреки безспорната си вяра в Деймън, Евър се усеща опасно привлечена към Джуд, който има магическа дарба и пази миналото си в тайна.
Евър винаги е вярвала, че Деймън е нейната вечна половинка… и продължава да го вярва. Но когато Деймън се отдръпва, за да я спаси от мрака, надигащ се в душата му, Евър все по-силно се привързва към Джуд и това поставя на изпитание любовта й към Деймън по-силно от всякога.
Лицето ми се сгърчва от отвращение при мисълта, че този жалък живот принадлежи на предполагаемо могъщо, а от скоро безсмъртно и почти седемнайсетгодишно момиче.
— Намерила си си работа?
Той се спира, а очите му напрегнато се вглеждат в моите.
— От всичко, което казах, само това ли чу?
Тръсвам глава и го дръпвам след себе си. Напушва ме смях, макар че в ситуацията няма нищо смешно. Той обаче отказва да продължи:
— Къде?
— В „Мистикс & Муунбийнс“ — свивам рамене, загледана в Майлс и Хевън, които завиват по коридора и се насочват към класната ни стая.
— Като каква? — той явно е решил да стигне до дъното на нещата.
— Най-вече като продавачка — поглеждам го внимателно. Нали се сещаш, работа с касата, подреждане на лавици, предсказване на бъдещето… такива неща.
Свивам рамене с надеждата, че няма да обърне внимание на последната част.
Ясновидство?! Ахва той и спира точно пред вратата на класната стая. Кимам и с копнеж проследявам съучениците си, които връхлитат през вратата. В момента предпочитам да се присъединя към тях, вместо да довършваме разговора.
— Мислиш ли, че това е добра идея? Да привличаш такова внимание към себе си? — отново разговаряме на глас, вече сме сами в коридора.
— Вероятно не — свивам рамене с ясната представа, че всъщност изобщо не е, — но Сабин настоява, че ще е добре за мен да се науча на дисциплина и постоянство, а работата е идеална за това. Или поне така твърди. Мисля, че просто иска да ме държи изкъсо. И понеже няма възможност да ми прикачи следящо устройство, това е най-лесният и най-малко агресивен метод. Всъщност ми беше подготвила някакъв ужасен стаж от типа „от девет до пет“ — и щеше да ме принуди да постъпя. Затова, когато Джуд спомена, че има нужда от помощник в магазина, нямах кой знае какъв избор и казах… Какво!
Спирам, стресната от изражението на лицето му и предпазливия му неразгадаем поглед.
— Джуд? — очите му са се превърнали в цепки, почти не се виждат. — Ако не се лъжа, каза, че собственичка на магазина е някоя си Лина!
— Собственичката наистина се казва Лина. Джуд й е внук обяснявам му, макар това да не е съвсем вярно. — Тоест, не й е истински внук, по-скоро някой, за когото е приела да се грижи. Отгледала го, след като избягал от последните си приемни родители… или нещо такова.
Тръсвам глава. Последното нещо, което ми се иска точно в момента, е да разговаряме за Джуд. Още по-малко пък след като съм забелязала как се е напрегнал Деймън. На лицето му буквално е изписано: „Тревога!“
— Просто си помислих, че ще е полезно. Нали се сещаш, говорим за неограничен достъп до книги и предмети, които може да ни помогнат. Освен това няма да работя с истинското си име. Ще използвам псевдоним.
— Нека да позная — вглежда се в очите ми и вижда отговора веднага. — Авалон. Много сладко.
Усмихва се, но почти веднага отново става сериозен:
— Наясно ли си обаче как става? Няма да си скрита зад завеса на изповедалня. Хората очакват контакт лице в лице. Искат да те видят, за да решат дали могат да ти вярват. И какво смяташ да правиш, когато някой познат се появи и поиска набързо да му хвърлиш едни карти таро и да му предскажеш бъдещето? Обмисляла ли си го изобщо?
Намръщвам се и започвам да се чудя как успява да обърне нещо, което смятах за добра идея, в такъв проблем. Точно се каня да го отрежа с някоя остроумна реплика от типа: Ало? Май забравяш с кого говориш. Аз съм екстрасенс, за Бога! Ще разбера, преди въпросният познат дори да е пристъпил прага!
Не ми се отдава обаче подобна възможност, защото внезапно пред нас изниква Роман.
Заедно е някой, който ми е смътно познат… като че ли се казваше Марко — онзи, когото видях да пристига с лъскавия ретро ягуар, когато си тръгвах от дома на Роман. Вървят един до друг с бързи крачки, а погледите и на двамата са впити в мен. Роман очевидно се забавлява — очите му ме дразнят и предизвикват. Напомня ми, че знае мръсната ми малка тайна.
Деймън застава пред мен като щит и ми изпраща мислено послание, без да откъсва поглед от Роман:
Спокойно. Не прави нищо. Аз ще се погрижа.
Надничам иззад гърба му и виждам, че Роман и Марко се насочват право към нас, неизбежни като изстрелян куршум. Роман ме изпива с дълбоките си невероятно сини очи. Всичко се размазва пред погледа ми, освен влажните му, извити в усмивка устни и проблясващата татуировка на Уроборос. Последното нещо, което успявам да помисля самостоятелно, преди да ме засмуче в орбитата си, е, че вината е само моя. Ако бях сдържала обещанието си пред Деймън да стоя далеч от него, нямаше да съм изправена пред това.