Страна на сенките
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-853-5
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Страна на сенките». Краткое содержание книги:
Решена да се пребори с това проклятие, Евър се отдава на усърдно изучаване на магията и неочаквано получава помощ от мистериозния зеленоок Джуд. И макар с Джуд да се познават отскоро, Евър го чувства подозрително познат и близък. Въпреки безспорната си вяра в Деймън, Евър се усеща опасно привлечена към Джуд, който има магическа дарба и пази миналото си в тайна.
Евър винаги е вярвала, че Деймън е нейната вечна половинка… и продължава да го вярва. Но когато Деймън се отдръпва, за да я спаси от мрака, надигащ се в душата му, Евър все по-силно се привързва към Джуд и това поставя на изпитание любовта й към Деймън по-силно от всякога.
— Какво, по дяволите?! — ахва Майлс до мен. — Отказал си се да се возиш на автобуса, защото сега сам караш автобус?
Измъквам се от миатата си и гледам ту към Големия Грозник, ту към Деймън. Буквално не мога да повярвам на ушите си, когато той започва да рецитира статистическите данни — невероятно ниво на сигурност, просторни задни седалки и прочее, и прочее. Ама, чакай малко! Просто не мога да си спомня случай, в който да го е интересувала безопасността, когато е возил мен, например!
Защото ти си безсмъртна, отвръща ми той наум, когато се насочваме към входа. Усетил е мислите ми. Позволявам си да ти напомня, че близначките не са, а сега аз се грижа за тях. Моя отговорност е да се погрижа да не им се случи нещо.
Тръсвам глава и присвивам очи. Опитвам се да измисля някакъв подходящ и остроумен отговор, което не ми се удава особено. Освен това размишленията ми са прекъснати от Хевън, която заявява:
— Пак го правите! — кръстосва ръце пред гърдите си и се вторачва в нас. — Нали се сещате, оная ваша откачена псевдотелепатия?
— Абе, кой го интересува това?! — пищи Майлс до нея. Деймън кара автобус!
Той забучва палец в пространството зад гърба си, където се извисява огромната черна ужасия, сякаш не може да понесе мисълта дори да я погледне.
— Това микробус ли е или семейна кола? — Хевън прикрива с ръка очите си от слънцето и измерва с поглед първо Нещото, после и нас. — Каквото и да е, едно е ясно — ужасно неподходящо е за възрастта ти! Може да се кара единствено от майки с три деца и поне на средна възраст!
Майлс кима, вече сериозно е загрял:
— Първо ръкавицата, а сега и това?! — намръщва се на Деймън, а лицето му чак потъмнява от разочарование. — Нямам идея какво си намислил, пич, но да знаеш, имаш си проблем! Въобще не приличаш на рокзвезда, както когато постъпи тук. Всъщност в момента нямаш нищо общо с готин и модерен тип!
Свивам устни в мълчаливо съгласие. Деймън обаче само се засмива. Явно е прекалено зает да осигури подходящи грижи и храна за близначките, за да се притеснява заради чуждото мнение по въпроса… включително моето. И макар това очевидно да е правилният начин, по който разсъждава всеки нормален, отговорен и внимателен родител, нещо в цялата работа сериозно ме притеснява.
Майлс и Хевън продължават да закачат Деймън за новия му, изненадващо скучен и зрял стил, а аз се мъкна до тях безучастно, когато тънка ивица от енергия прилепва до кожата ми: Деймън хваща ръката ми и си мисли:
Какво става? Защо се държиш така? Заради котката ли е? Мислех, че си разбрала!
Гледам право пред себе си и се преструвам, че съм твърде погълната от разговора на Майлс и Хевън. После въздишам и му отговарям, също наум:
Не е заради котката. Разбрахме се за това вчера. Хевън си я взе и сега тя доизживява дните си при нея. Просто… ами, как да го кажа… Аз обикалям и си блъскам главата да открия някакъв начин, за да можем да бъдем заедно… а единственото, от което се интересуваш ти, е да проявяваш плоскоекранни телевизори и ужасно грозни, но доказано безопасни коли, така че близначките да не остават без развлечения и транспорт!
Тръсвам глава разочаровано. Знам, че трябва да млъкна, преди да съм казала нещо, за което наистина да съжалявам.
— Всичко се променя — мълвя, без да се усетя, че говоря на глас. — Съжалявам, че се държа като разглезена хлапачка… Но съм толкова отчаяна, че не можем да бъдем заедно! Поне не и по начина, по който искаме. И ми липсваш. Толкова ми липсваш, че буквално не издържам!
Спирам за миг. Очите ми парят, гърлото ми е толкова свито и сухо, че имам чувството, че всеки миг ще спра да дишам.
— А сега и близначките живеят с теб, аз имам нова работа и… Ами, сякаш изведнъж сме се превърнали във възрастни, скочили сме от тийнейджърските години направо в онзи свръхнапрегнат, ужасно отговорен и скучен свят на хората на средна възраст. А и на всичкото отгоре тази кола… вярвай ми, изобщо не помага!
Хвърлям му крадлив поглед с мисълта, че няма начин да се кача в ужасното нещо. Той обаче ме поглежда с толкова любов и разбиране, че моментално се свивам и казвам засрамено:
— Просто се надявах, че това ще е едно страхотно лято, разбираш ли? Мислех, че ще се позабавляваме — само ние двамата. А сега перспективите изобщо не са добри. И като капак на всичко — не знам дали ти споменах — Сабин излиза с Миноз. С учителя ми по история, за Бога! Имат среща този петък, в осем вечерта!