Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
Може би да зарежа задграничната работа и да се върна в Щатите? Не, твърде дълго бях извън страната, твърде отдавна съм тук.“
Погледът му стигаше над стария град в далечината на пустинята. Спомни си времето, когато прекрачваше прага на пустинята през нощта, понякога с Мануела, понякога сам, ходеше там просто за да слуша. Да слуша какво? Тишината, нощта или как звездите се викат една друга? Нищото? „Ти слушаш Бога“ — бе казал моллата Хусаин. — „Как може един неверник да прави това? Ти слушаш Бога.“
— Ти го казваш, молла, не аз.
„Странен човек, спаси ми живота, аз спасих неговия, едва не умрях заради него, после пак бях спасен, после всички ни освободиха в Ковис — по дяволите, той знаеше, че напускаме Ковис окончателно, сигурен съм. Защо ни пусна, нас — Големия Сатана? И защо все ми повтаряше да ида и да видя Хомейни? Имамът не е прав, изобщо не е прав.“
„Ами всичко това, дето става с мен?“
„Той е някъде там, нещото в пустинята, което съществува за мен. Окончателното спокойствие. Абсолютът. То е само за мен — не за децата или Мануела, или за родителите ми, или някого другиго — само за мен… Не мога да го обясня на никого и най-вече на Мануела, както не мога да обясня и това, което се случи в джамията в Ковис или на разпита.
По дяволите, по-добре да се измъквам, иначе съм загубен. Простотата на исляма прави всичко да изглежда толкова просто и ясно, и по-добро, и все пак…
Аз съм Конроу Старк, тексасец, пилот на хеликоптер със страхотна жена и страхотни деца и това би трябвало да е достатъчно за Бога, нали така?“
Разтревожен, той погледна отново към стария град. Минаретата и стените вече почервеняваха от залязващото слънце. Отвъд града бе пустинята, а отвъд нея — Мека. Знаеше, че това е пътят към Мека, защото бе видял персонала в болницата, докторите и сестрите и други да коленичат за молитва, обърнати натам. Мануела излезе отново на верандата и разсея мислите му, седна до него и отчасти го върна към реалността.
— Изпращат много целувки и питат кога се връщаме у дома. Би било хубаво да отидем, не мислиш ли, Конроу? — Видя как той кимна разсеяно, не беше при нея. Погледна натам, накъдето гледаше той, но не видя нищо особено. Само залязващото слънце. По дяволите!… Тя скри загрижеността си. Той оздравяваше чудесно, но не беше същият. „Не се тревожи, Мануела — бе казал доктор Нът, — това е вероятно от шока, че за пръв път е улучен от куршум, първия път винаги е малко травматизиращо. От това е, а и Дюбоа, Том, Ерики, и цялото чакане и тревоги в неизвестност — всички сме настръхнали, ти, аз, всички, но още не знаем от какво — това засяга всички ни по различен начин.“
Премаляваше й от тревога. За да я прикрие, тя се облегна на парапета и се загледа към морето и лодките.
— Докато спеше, намерих доктор Нът. Той каза, че може да те изпишат след няколко дни, утре, ако е наистина важно, но трябва да почиваш един-два месеца. На закуска Ногър ми каза, че се носи слух, че всички ще получим поне един месец отпуск, платен, не е ли чудесно? С него и с отпуска по болест ще имаме много време и ще можем да отидем у дома, а?
— Разбира се. Ще бъде чудесно.
Тя се поколеба, после се обърна и го погледна.
— Какво те тревожи, Конроу?
— Не съм сигурен, мила. Чувствам се добре. Не е от гърдите ми. Не зная.
— Доктор Нът каза, че известно време ще се чувстваш доста странно, мили, а Анди каза, че има голям шанс да няма инспекция, а самолетите определено ще дойдат утре по обед, нищо друго не можем да направим, и ти не можеш да направиш нищо… — Телефонът в стаята иззвъня и тя отиде да го вдигне, като продължи да говори: — … никой от нас не може да направи нищо повече от това, което правим. Ако успеем да се измъкнем, ние и нашите хеликоптери, знам, че Анди ще намери хеликоптери и екипажи за Касиги и тогава… Ало? О, здравей, мили…