Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
Дюбоа кимна отегчен. Капитан Тависток го бе предупредил: „Ние сме в иракски води, платформата е иракска територия, млади човече. От момента, в който напуснете танкера, вие сте сам, нямам никаква юрисдикция, разбирате ли?“
— Искам само да се обадя по телефона. Налага се.
— А как ще слезете в Ал Шаргаз на връщане?
— Няма да има никакви проблеми — каза Дюбоа съвсем спокойно. И защо да има? Аз съм французин.
Когато направи принудителното кацане на палубата, трябваше да разкаже на капитана за „Вихрушка“ и причините за нея. Трависток само изсумтя. „Нищо не знам за това, млади човече. Не си ми казал. Първо по-добре боядисай иранската регистрация и напиши G, с каквото искаш след него — ще наредя на корабния бояджия да помогне. Що се отнася до мен, ти си еднократен експеримент, който собствениците са ми пробутали — качил си се в Кейптаун, изобщо не ми харесваш и почти не разговаряме. Така става ли? — Капитанът се усмихна. — Радвам се, че си на борда. Аз бях на патрулен катер по време на войната, действахме из целия Ламанш — жена ми е от Ил де Уесан, близо до Брест — от време на време се промъквахме дотам за вино и бренди точно като пиратските ми предци. Абе във всеки англичанин се крие пират. Добре дошъл на борда.“
Сега Дюбоа чакаше и наблюдаваше иракския директор.
— Ще мога ли да използвам пак телефона утре, преди да заминем?
— Разбира се. Не ни забравяйте. Всичко е започнало тук — и тук ще свърши. Салаам! — Директорът се усмихна странно и подаде ръка. — Щастливи кацания.
— Благодаря, до скоро.
Дюбоа излезе и се спусна по стълбите на палубата, нямаше търпение да се върне на танкера. На неколкостотин метра на север видя иранския патрулен кораб — малка фрегата, която се поклащаше на вълните.
— Espece de con — промърмори той и тръгна, главата му бръмчеше от мисли.
Трябваха му почти петнадесет минути, за да стигне на кораба. Фоулър го чакаше и той му каза добрите новини.
— Чудесно е, че с момчетата всичко е наред, но чак до Амстердам в тази стара кофа! — сърдито изруга Фоулър.
Дюбоа го заряза, отиде на носа и се облегна на планшира.
„Всички са в безопасност! Изобщо не си представях, че всички ще успеем, никога — помисли си той радостно. — Какъв фантастичен късмет! Анди и Руди ще си помислят, че е благодарение на плана, но не е така. Това си беше късмет. Или Господ. Господ докара танкера точно на минутата. Майната му, и този път бяхме на косъм, но се размина и няма нужда да мисля за това. Сега какво? Ако не налетим на лошо време или тази стара кофа не потъне, ще бъде страхотно да прекараме две-три седмици, без да правим нищо, само да мислим, да ядем, да спим и да поиграем малко бридж, пак да спим, да мислим и да планираме. После Абърдийн и Северно море, ще се смеем с Жан-Люк, Том Локхарт и Дюк, и останалите момчета и после заминаваме… заминаваме накъде? Време е да се оженя. Майната му, още не искам да се женя. Аз съм само на тридесет години и досега все съм се отървавал. Просто ще е лош късмет да срещна някоя парижанка с ажурно бельо и тя да използва хитрините си, та да лапна по нея и да ме съсипе! Животът е твърде хубав, прекалено хубав, а чукането е прекрасно нещо!“
Обърна се и погледна на запад. Слънцето, замъглено от мръсния въздух, се спускаше към хоризонта на сушата — сив, плосък и скучен. „Ще ми се да съм в Ал Шаргаз, при момчетата.“
Ал Шаргаз, международната болница: 6,01 вечерта.
Старк седеше на верандата на втория етаж и също гледаше залязващото слънце, но тук то беше красиво над спокойно море, под безоблачно небе, а широката слънчева пътека го караше да примижава срещу отразената светлина, въпреки че беше с тъмни очила. Беше по долнище на пижама, гърдите му бяха превързани и се оправяха добре и въпреки че още беше слаб, се опитваше да мисли и планира. Имаше толкова много неща, за които да мисли — и ако успеят да измъкнат машините, и ако не успеят. В стаята зад него Мануела бърбореше на някаква смесица от испански и тексаски с майка си и баща си в далечния Лубок. Той вече бе разговарял с тях, а също с родителите си и с децата — Билиджо, малкия Конроу и Сарита: „И-и, тате, кога се връщаш вкъщи? Имам си ново конче, училището е страхотно и днеска е по-горещо, и изядох цяла чиния от двойните люти чушки!“
Старк се усмихна леко, но не успя да се изтръгне от своя океан от опасения. Колко бяха далече един от друг и всичко бе чуждо, навсякъде, дори и в Англия. А сега следваше Абърдийн и Северно море. „Аз нямам нищо против един или два месеца, но това не е за мен, нито за децата или Мануела. Ясно е, че децата искат да са в Тексас, да са у дома, а сега вече и Мануела иска същото. Толкова много неща се случиха, страшни неща, толкова много наведнъж. Тя е права, но, по дяволите, не знам къде искам да отида, нито какво искам да правя. Трябва да продължа да летя, така съм научен, искам да продължа да летя. Къде? Не в Северно море или Нигерия, където са основните райони на Анди сега. Може би в някое от малките предприятия в Южна Америка, Индонезия, Малая или Борнео? Бих искал да остана с него, ако мога, но децата, училището и Мануела?