Боговете на войната [bg]

Помпей се изправи и пристъпи към коленичилите мъже. Почти се задушаваше от ярост.

— Господарят ви наистина ли мисли, че ще приема мир при такива условия? По-добре да умра, отколкото животът ми да зависи от неговото благоволение.

Лабиен огледа останалите мъже в палатката. Наистина съжаляваше, че не бе заповядал пратениците да бъдат убити, преди да стигнат до Помпей. Кой знае каква вреда щеше да нанесе предложението им, особено когато стигнеше до обикновените войници!

— Ще му съобщя отговора ти — отвърна Децим.

Помпей поклати глава, изражението му стана още по-твърдо:

— Не, няма. Убийте ги.

Цицерон ахна и се изправи. Децим също стана, щом чу заповедта. Един легионер пристъпи към центуриона и Децим вдигна ръце и оголи гърдите си. И каза:

— Ти не си способен да водиш Рим.

Изпъшка, докато мечът влизаше в гърдите му.

Болката разкриви чертите му и въпреки това той не падна, а хвана дръжката на меча с две ръце. И докато гледаше Помпей в очите, я натисна към гърдите си и изкрещя от ярост.

На другите двама прерязаха гърлата. Палатката се изпълни с лепкавата миризма на кръв. Дори Помпей беше смаян от изключителната смелост на Децим. Седеше на резбования стол и не можеше да откъсне поглед от телата в краката си.

Лабиен — нямаше кой друг да даде заповеди в този момент — нареди да изнесат мъртвите и на пазачите да ги последват. Не можеше да повярва на подвига на Децим, както и на пълното му безразличие към смъртта. „Цезар е постъпил умно, като е изпратил такъв мъж“, призна пред себе си.

Още преди зазоряване всеки войник в лагера на Помпей щеше да е чул за думите и действията на центуриона. Войниците уважаваха смелостта повече от всичко друго. Намръщи се при мисълта как най-добре да се справи с разпространението на новината. Дали не можеше да притъпи силата на историята с друг слух? Щеше да е трудно при толкова много свидетели. Познаваше войниците си. Някои от тях все пак щяха да се замислят дали са избрали правилния военачалник.

Излезе навън — вятърът фучеше — и придърпа плаща около себе си. Не можеше да не оцени идеята на Цезар да жертва три живота за такъв ефект. Да, бяха изправени пред безмилостен враг и когато дойдеше моментът, той щеше да се радва още по-силно на унищожаването на Цезар.

Мислеше за собствения си военачалник. Познаваше мъже, живели с години с язва или херния. Спомни си за един стар другар по палатка, който с удоволствие показваше малката бучица на корема си и дори събираше монети от онези, които искаха да я натикат обратно с пръст. Надяваше се, че не болестта на Помпей е причината за отслабналия му дух. Защото ако беше така, нещата можеше само да се влошат.