Боговете на войната [bg]

На места земята, по която вървяха, беше осеяна с тъмни петна от урина. Не беше лесно да се облекчават вървейки, но мъжете отдавна бяха свикнали. Онези най-отзад щяха да вървят по такива петна по целия път до Дирахий. Когато спираха за почивка, нямаше време да копаят отходни ями и се налагаше да използват всяко листо, което им попаднеше подръка, за да се избършат. Някои си носеха парцали — мокреха ги, но след първото денонощие парцалът ставаше лепкав и гаден. За всички дългото ходене беше неприятна и воняща работа, а студът изцеждаше силите им повече, отколкото лятната жега.

Денят сякаш продължаваше вечно и въпреки че Юлий беше раздразнен от въпроса на Октавиан, също мислеше, че вече трябва да видят Дирахий. Слънцето слизаше към хоризонта и заповедта за почивка и още четири часа сън трябваше да бъде издадена скоро.

Някъде от задния край на колоната прозвуча предупредителен сигнал и Юлий се обърна и се надигна на седлото, за да види какво става. В далечината нещо проблясваше сред нисък облак прах. Той отчаяно тръсна глава. Точно в момента, в който щеше да разпореди почивка, Помпей се появяваше на хоризонта. Зачуди се дали да се ядосва, че разстоянието помежду им е смалено, или да е благодарен, че не бе заповядал на изтощените мъже да спрат в най-опасния момент. Погледна препъващите се и люлеещи се редици и разбра, че някак си трябва да продължат.

Двама от извънредните пристигнаха в галоп и отдадоха чест.

— Градът се вижда, господарю. На три мили пред нас.

Юлий погледна към слънцето, после към хората си. Щеше да се стъмни, преди да стигнат стените, но новината все пак щеше да накара мъжете да продължат да вървят.