Боговете на войната [bg]

С превалянето на деня вятърът се засилваше. Дирахий беше далече зад тях и Помпей знаеше, че хората му са уморени.

Вероятно беше по-добре да направи лагер за нощта и да продължат на зазоряване. Подозираше, че Лабиен не е впечатлен от предпазливостта му, но Помпей все още си спомняше как Юлий бе събрал около себе си останките от Първородните и ги бе направил сърцето на прочутия Десети. Дори онези, които мразеха Цезар, признаваха способността му да постига успех въпреки трудностите. Уменията му бяха неоспорими и Помпей знаеше, че Юлий е от онези малцина, които запазват разума си дори когато битката се вихри около тях. Галия не беше паднала сама, нито бреговете на Британия. Хората на Цезар бяха верни преди всичко на него и чак после на сената и Рим. Когато поискаше от тях да умрат, те тръгваха, защото той го беше поискал. Вероятно заради тази вяра побеждаваха. Лабиен никога не бе срещал Юлий, но Помпей беше твърдо решен да не се превърне в още едно име в списъка на разбитите от него. Стомахът му се сви от спазъм и той се размърда на седлото.

— Господарю! Те тръгват на изток! — извика един от съгледвачите точно когато Помпей забеляза същото. Десет удара на сърцето, след като легионите бяха започнали да се придвижват, до тях достигна далечният шепот на роговете им, почти изгубен във вятъра.

— Какво мислиш за това? — промърмори Помпей.

— Може да се опитват да ни подмамят — отвърна Лабиен, изпълнен със съмнения.

— Такова е и моето усещане — каза Помпей. — Нека съгледвачите се подредят в най-широка верига, докато заобиколим. Но да могат да се виждат един друг.

Лабиен хвърли притеснен поглед към гористата местност. Вярно, че беше зима и дърветата бяха голи, но клоните пак щяха да пречат на войниците да се виждат.

— Скоро ще се стъмни, господарю.

— Значи ще използваме оставащата ни дневна светлина — сопна се Помпей. — Искам да усетят, че им дишаме във врата. Нека се страхуват какво ще направим, когато се стъмни и не могат да ни виждат. Утрешният ден ще е достатъчно дълъг, за да ги избием.

Лабиен отдаде чест и тръгна да предаде заповедите. Легионерите вече бяха започнали да се подбутват в очакване на храната, но той не слушаше приглушените им оплаквания: войниците винаги недоволстваха от трудния си живот, но тези тук бяха опитни бойци и мърморенето беше повече по навик. Всички много добре знаеха, че зимната кампания ще е изпитание за подготовката и издръжливостта им, и нямаше да се провалят.

Щом когато огромната колона се раздвижи, Брут пое назад. Сребърната му броня привличаше погледите на всички. Яздеше като роден на коня. Помпей го видя да се приближава и свъси вежди, устата му се превърна в бледа линия на потъмнялото му лице.