Боговете на войната [bg]

— Аз съм консул на Рим — каза Юлий и направи стъпка напред. — Не се осмелявай да препречваш пътя ми.

Мъжете на портата се размърдаха. Думите му ги смутиха заради всичко, на което бяха учени от деца.

— Заповедите ми са от Помпей, консуле — каза центурионът. — Да пазя тази къща с цената на всичко.

Юлий се намръщи. Това не беше добро начало на новата му политика. Не можеше да убие достойни хора, които изпълняват дълга си. Беше в безизходица заради ограниченията, които сам си беше поставил.

— Ще ми позволиш ли да вляза сам и невъоръжен? — попита той и пристъпи в обхвата на насочените срещу него оръжия.

Центурионът присви очи и Юлий чу ропота на войниците от Десети. Легионът му нямаше да е доволен, ако той влезе сам на опасно място, но Цезар не виждаше друг избор.

Откъм градината се чу:

— Пуснете ме да мина.

Юлий позна гласа и се усмихна.

— Мъжът, когото карате да чака, е баща ми — продължи гласът. — Не ме интересува какви заповеди сте получили, трябва да ме пуснете при него!

Войниците при портата се заспоглеждаха объркано и Юлий се разсмя.

— Не мисля, че можете да я спрете да дойде при мен. Ще спрете ли съпругата на Помпей? Не смятам. Дъщеря ми ходи където си пожелае.

Въпреки че говореше на всички, погледът му не се отклоняваше от очите на центуриона. Знаеше, че решението ще е негово. Най-после центурионът нареди на хората си да се отдръпнат и те отпуснаха щитовете си.

Юлия стоеше зад тях, със сина си на ръце. Юлий пое дълбоко дъх и чак сега усети аромата на градината, сякаш дъщеря му беше донесла уханието със себе си.

— Ще ме поканиш ли да вляза, Юлия? — попита с усмивка.

Дъщеря му притеснено погледна стражите — те все още стояха нащрек. Лицето й беше зачервено и Юлий си помисли, че никога не е изглеждала толкова красива, колкото на светлината на тази единствена лампа.

— Успокой се, центурионе — каза тя. — Баща ми е уморен и гладен. Поръчайте да донесат храна.

Центурионът отвори уста, но тя заговори отново, преди той да може да възрази:

— Значи наденички, пресен хляб, греяно вино, сирене и плодове.

Обърканият центурион като че ли понечи да възрази, но само кимна и се оттегли със сковано достойнство.

— Домът ми е твой, консуле — каза Юлия и от начина, по който проблясваха очите й, Юлий разбра, че се забавлява. — Посещението ти е голяма чест.

— Много си мила, дъще — отвърна той; наслаждаваше се на фалшивата официалност. — Кажи ми, семействата на сенаторите още ли са в града?

— Да.

Юлий се обърна към хората си и привика разтреперания грък, който ги бе довел тук от стената.

— Ще заведеш хората ми при семействата на сенаторите — каза Юлий. — Кълна се, че няма да ги наранят. — Гъркът сведе глава. — Съберете ги… — Спря и погледна дъщеря си. — Не познавам този град. Има ли сграда на сената, заседателна зала?

— Храмът на Юпитер е подходящ — отвърна Юлия.