Градът на нощната страна [bg]

— Горе-долу — отвърнах уклончиво.

— Бездомници, а? За Бога, Хсинг, да не искаш да кажеш, че си била готова да умреш заради тях? — Усмивката му продължаваше да расте.

— Е — отвърнах със същата усмивка, — когато живееш в бордеите, вземаш каквото ти се предлага.

Той продължи да се усмихва, после прихна и накрая избухна в смях, облегна се назад, отметна глава и започна да се смее толкова гръмогласно, че столът едва успяваше да се задържи и да не се прекатури.

Доста интересна сцена. Радвах се, че го приема по този начин, че може да се смее на това. В края на краищата щеше да ми струва ужасно много пари — с шпионската камера и лечебните разходи.

Така че наистина се радвах, че се смее, вместо да заяви направо, че му говоря глупости и се опитвам да го метна.

На мен обаче не ми беше до смях. Не че не виждах смешното в ситуацията, но бях от другата страна на нещата. Вече не ставаше въпрос само за пари, бяха се опитали да ме убият. Лежах в болница, затънала в дългове чак до оплешивялата си глава, и дори да виждах нещо смешно в ситуацията, не намирах сили да се засмея.

— О, Хсинг — въздъхна той. — Отсега предчувствам, че ще ми е доста интересно да работя с теб — ако не ме докараш до фалит преди това!

Ухилих се, дори успях да се посмея малко с него и смехът ми бе съвсем искрен. Част от това се дължеше на облекчението ми от реакцията на Мишима. Имаше и други причини.

Мислех си, че наистина ще ми е приятно да работя с него. Твърде дълго бях работила сама.

С рамо, на което да се облягам, щях да изкарам повече.