Колосът от Маруси [bg]

Плъзваме се по една еленова пътека и колата спира при началото на див парк. „Ето там — казва шофьорът, сочейки към стръмен баир, — Фестос.“ Думата бе произнесена. Беше като магия. Поколебах се. Исках да съм подготвен. „По-добре си вземете обяда с вас — рече той. — Може да нямат нищо за ядене горе.“ Пъхнах кутията от обувки под мишница и бавно, замислено, благоговейно започнах поклонението.

Това беше един от редките моменти в живота ми, когато напълно съзнавах, че съм на прага на велико приключение. И не само го съзнавах, но и бях благодарен, благодарен, че съм жив, благодарен, че имам очи, че съм здрав телом и духом, че съм спал в канавките, че съм гладувал, че съм бил унижаван, че съм направил всичко, дето съм направил, тъй като най-накрая достигнах до този миг на блаженство.

Минах по един или два дървени моста в дъното на долчината и отново се спрях в гъстата кал, която покриваше върховете на обувките ми, за да огледам малкото разстояние, което бях извървял. След завоя започваше трудното изкачване. Имах чувството, че съм заобиколен от сърни. Имах и друго едно, силно и натрапчиво чувство: че Фестос е твърдината на жените от рода на цар Минос. Историкът ще се усмихне; той знае по-добре. Ала от този миг нататък, въпреки всички доказателства, противно на всякаква логика, Фестос се превърна в обител на цариците. И с всяка стъпка нагоре това впечатление се засилваше.

Когато се изкатерих на върха на баира, забелязах тясна пътека, която водеше към къщичка, стъкмена недалеч от руините за удобство на пътешественика. Изведнъж зърнах човек, който стоеше на другия край на пътеката. Щом наближих, започна да прави поклони и теманета. Това трябва да е кириос Александрос, помислих си.

„Бог те праща“, каза той и посочи към небето, усмихвайки се като в екстаз. Любезно ме освободи от палтото и кутията с обяда, доверявайки ми възторжено, докато подтичваше пред мен, какво щастие било отново да види човешко същество. „Тази война… — продължи, кършейки ръце и вдигайки благочестиво очи в няма молитва. — Тази война… Никой вече не идва тук. Александрос е сам-самичък. Фестос е мъртъв. Фестос е забравен.“ Наведе се да откъсне цвете и ми го подаде. Гледаше цветето тъжно, сякаш му съчувстваше за нещастната участ да разцъфне незабелязано. Бях се спрял да хвърля един поглед на околните планини. Александрос стоеше до мен. Чакаше мълчаливо и почтително да кажа нещо. Не можех да промълвя и дума. Сложих ръка на рамото му и се помъчих да изразя чувствата си с овлажнели очи. Той ме погледна като вярно куче; улови ръката, която бях положил на рамото му, и привеждайки се ниско, я целуна.