Колосът от Маруси [bg]

Присъни ми се кошмар. Всемогъщият Зевс нежно и неспирно ме люлееше в пламтяща люлка. Бях препечен, та чак хрусках, и после внимателно захвърлен в море от кръв. Плувах безкрайно сред разчленени тела, белязани от кръста и полумесеца. Най-сетне стигнах до скалистия бряг. Той беше гол и съвършено безлюден. Добрах се до пещера104 в подножието на планина. В страховитите й недра съзрях едно огромно сърце, блестящо като рубин, провесено от свода в гигантска паяжина. То туптеше и с всеки тласък едра капка съсирена кръв падаше на земята. Беше твърде голямо, за да принадлежи на което и да е живо същество. Бе по-голямо дори и от сърцето на бог. Прилича на сърцето на агония, произнесох на глас и едва изрекъл тия слова, то изчезна и над мен се спусна непрогледна тъмнина. Свлякох се, изнемощял, и избухнах в ридания, които отекваха във всяко кътче на пещерата и най-накрая ме задушиха.

Събудих се и без да поглеждам небето, си поръчах кола за деня. Когато се настаних в разкошната лимузина, си напомних да не забравя две неща — първо, да попитам за кириос Александрос във Фестос, и второ, да видя дали, както се твърди, че мосю Ерио105 е казал, като се изкачил на хълма, на който се намира дворецът, небето там наистина е по-близо до земята, отколкото където и да било другаде на тази планета.

Профучахме през порутената порта в облак от прахоляк, подплашвайки пилета, котки, кучета, пуйки, голи деца и побелели продавачи на сладкиши; влетяхме с пълна газ в сивата мрачна гутаперча106, стегнала градчето в здрава хоросанова прегръдка, сякаш запълвайки грамадна пукнатина. Не се виждаха никакви вълци, мишелови или отровни влечуги. Лимонено-оранжевото слънце бе надвиснало зловещо над знойната земя и от него струеше онзи изумителен, втечнен блясък, който е опиянил Ван Гог. Неусетно пустеещите земи отстъпиха пред плодородна хълмиста местност, изпъстрена с ярките цветове на посевите; това ми напомни за ведрата успокояваща усмивка, която дарява нашият собствен Юг, когато минаваш през щата Вирджиния. И аз забленувах, забленувах за нежността и покорството на земята, галена от любящи ръце. И потъвах все повече и повече в американския контекст. Отново прекосявах континента. Късчета от Оклахома, двете Каролини, Тенеси, Тексас и Ню Мексико. Нито една голяма река, нито една железопътна линия. Единствено илюзията за безкрайни разстояния, реалността на необятни хоризонти, величието на тишината, откровението на светлината. На върха на канара, на главозамайваща височина — мъничък синьо-бял параклис; в пролома — гробище от ужасяващи речни камъни. Започваме да се катерим по стръмни склонове; отвъд дерето земята се надига и окръгля също колене на гигант, покрити с кадифе. Тук-там — този мъж, тази жена, сеячът, жътварят, силуети на фона на диплещи се облаци пяна. Изкачваме се над разораните поля по виещи се като змия пътеки, издигаме се до висините на съзерцанието, до обителта на мъдреца, орела, буреносния облак. Огромни, обезумели каменни стълбове, изсечени от вятъра и мълниите, добили сивия цвят на страха, треперещи, неустойчиви, балансирани подобно на вселенски демони, опират о пътя. Земята е изнурена, странна, неплодородна, нечовешка, нито кафява, нито сива, нито бежова, нито кремава, сякаш безцветието на смъртта, отразяващо светлината, поглъщащо я в сплъстената си рунтава козина и изстрелващо я обратно към нас на заслепяващи, твърди парченца, които се забиват в меките тъкани на мозъка и го карат да скимти като полудял.