Агенцията [bg]

Контрол осъзна, че Уитби все още се опитва да овладее изражението си, съзнателно да промени намръщената си гримаса в усмивка, да изстиска остатъците от страх от чертите си.

— Само търсех малко тишина и спокойствие — каза той. — Понякога трудно се намират.

— Честно казано, изглеждахте така, сякаш сте получили нервен срив — отвърна Контрол, без да е сигурен дали иска да продължи да се преструва. — Добре ли сте? — попита той вече по-спокойно, уверен, че Уитби няма да получи психотична криза. Но все още беше смутен от факта, че ученият успя така лесно да го затвори вътре.

— Ни най-малко — отговори Уитби, когато най-после успя да се усмихне. Контрол се надяваше, че има предвид първото му изречение. — С какво мога да ви бъда полезен?

Контрол прие фикцията, която Уитби упорито му предлагаше, ако ще и само защото забеляза, че ученият е разбил вътрешната ключалка на вратата с някакъв тъп предмет. Изглежда, беше приложил сила. Значи Уитби бе търсил уединение, но и се бе страхувал да не остане затворен в стаята. Имаха щатен психиатър, когото служителите на „Съдърн Рийч“ ползваха безплатно, но Контрол не си спомняше да е срещал в досието на Уитби нещо, което да подсказва, че го е посещавал.

Нужно му бе малко повече от нормалното, но намери причина. Нещо, което щеше да прозвучи естествено и да му позволи да си тръгне в подходящия момент. Като запази достойнството на Уитби. Може би.

— Нищо особено — каза той. — Става дума за някои от теориите за Зона X.

Уитби кимна.

— Например проблемът за паралелните вселени — отвърна той, сякаш продължаваха предишен разговор, който Контрол не си спомняше.

— Че може би това, което стои зад Зона X, идва от такава — каза Контрол, заявявайки нещо, в което не вярваше, без да поставя под въпрос стесняването на фокуса.

— А, да — съгласи се Уитби, — но аз по-скоро мислех за това, как всяко решение, което взимаме, теоретично е отделено от следващото, така че съществува безкраен брой вселени.

— Интересно.