Агенцията [bg]

Тя видимо се разочарова. Намръщи се и отпусна рамене. Веднага стана ясно, че името „Сол Еванс“ нищо не й говори.

— Какво още можете да ми кажете за снимката?

— Беше поставена в рамка, закачена на стената на средната площадка, а лицето на пазача беше оградено с кръгче.

— Оградено ли? Кой го е оградил и защо?

— Това е нов въпрос.

— Да.

— Какви са хобитата ви?

— Какво? Защо?

Това беше въпрос за широкия свят, не за „Съдърн Рийч“.

— Какво правите, когато не сте тук?

Контрол се замисли.

— Храня котката си.

Тя се засмя сподавено, а накрая се закашля.

— Това не е хоби.

— По-скоро призвание — призна той. — Освен това тичам и обичам класическа музика. Понякога играя на шах. Гледам телевизия. Чета книги — романи.

— Нищо кой знае колко особено — отбеляза тя.

— Никога не съм твърдял, че съм уникален. Какво друго си спомняте от експедицията?

Тя присви очи, притискайки с вежди останалата част от лицето си, сякаш това щеше да освежи паметта й.

— Много общ въпрос, господин директор. Много общ.

— Можете да отговорите, както желаете.

— О, благодаря.

— Исках да кажа…

— Знам какво искате да кажете. Почти винаги знам какво искате да кажете.

— Тогава ми отговорете.

— Играта е доброволна — напомни му тя. — Можем да я прекъснем по всяко време. Може би аз искам да я прекъснем сега.

Пак тази дързост или нещо друго?

Тя въздъхна и скръсти ръце.

— Горе се случи нещо лошо. Видях нещо лошо. Но не съм сигурна какво точно. Зелен пламък. Обувка. Объркано е, като в калейдоскоп. Идва и си отива. Имам чувството, че приемам чужди спомени. От дъното на кладенец. Насън.

— Чужди спомени?

Тя му хвърли предупредителен поглед.

— Мой ред е. С какво се занимава майка ви?

— Секретно е.

— Обзалагам се — отвърна тя с преценяващ поглед.