Дъщерите на Пандора [bg]

— Аз съм лекар. Докосвала съм много хора в живота си и нито един не се е превърнал в чудовище или в ангел. Затова мисля, че тази дарба ме е подминала.

— Може би. Дори семейството не било напълно сигурно как се проявявала тя. Рикардо казал, че тя не се проявява, докато жената не навърши поне двайсет и пет. Възможно е още да не си достигнала необходимото ниво. А може би определени обстоятелства трябва да отключат дарбата.

Мегън поклати глава.

— Правиш догадки. За мен е достатъчно да приема, че съм Слушател. Няма да ти позволя да ми вмениш и това, без да има доказателства. Не съм Пандора.

— Така казваше и майка ти — каза той тихо. — Всъщност това беше последното, което ми каза. Бореше се с признанието за това до края.

Не съм Пандора. Не съм Пандора. Не съм Пандора.

— И ти си го знаела. — Той я гледаше с присвити очи. — Така мислех и тогава. Затова и не исках да прочетеш тази част от доклада сама.

— Тя умираше. Защо би…

— Защото беше Пандора, макар да не искаше да го признае. Ако приемеше, че е Пандора, трябваше да приеме, че и ти вероятно ще се превърнеш в такава. Да си Слушател, е достатъчно лошо, но да си Пандора е голям проблем. Тази дарба вече беше унищожила живота й.

— Как?

— Молино. Уби сина му.

Мегън поклати глава:

— Не!

— Тя го направи, Мегън. Не го прободе, нито го застреля, но го уби. — Задържа погледа й. — Никой не заслужаваше смъртта повече от него. Казах ти, че беше изнасилена, докато беше пленничка. Направи го синът на Молино — много, много пъти и абсолютно брутално. Последната нощ я издърпал до лагерния огън и започнал да я изнасилва пред погледите на Молино и останалите мъже.

— Вече ми го каза — прошепна тя с треперещ глас. — Не искам да слушам подробностите. Боли… ме.

— И аз не искам да ти ги разказвам. Но трябва да го сторя. Време е, Мегън.

— Няма да слушам. Не мога да понеса мисълта…

Нямаше значение какво иска тя. Нямаше значение и нейната собствена болка. Говореха за майка й. Трябваше да чуе всичко. Стегна се.

— Продължавай.

— Няма още много. За нея сигурно е било като да е била заобиколена от глутница вълци. Мъжете викали и се смеели, а тя страдала, изпитвала унижение и болка. Била изнасилвана от него и преди, но този път било още по-отвратително. Не знам защо, дали от нарастването на ужаса в нея, но тя не можела да търпи повече. Нещо се пречупило в Сара. Тя изпищяла. После сграбчила ръката на сина на Молино, за да му попречи да я докосва, и отново изпищяла. Всички й се присмивали. За тях това било просто шега. — Направи кратка пауза. — А после Стивън Молино започнал да вика. Скочил на крака и побягнал от Сара така, сякаш била заразна, болна от чума. Викал, пищял, ругаел невъздържано. Избягал в джунглата. Когато го открили след час, все още бягал, все още се опитвал да се отдалечи от Сара. Върнали го в лагера и Молино уредил да дойде хеликоптер, който да ги вземе. Стивън бил напълно откачил и шептял неща, които мисли. После започнал да изразява в думи мислите и на баща си, и на останалите мъже.