Ханибал: Врагът на Рим [bg]

В същия миг се чу трясък и задната стена на колибата изчезна в облак прах. Трима разбойници изскочиха навън и се хвърлиха право към тях. Начело беше кльощав мъж с окапана с вино туника. Стискаше дълго копие. „Това трябва да е Полион“, помисли си Ханон. До него тичаше як мъж със сопа. Ханон примигна от изненада. Не беше Балбус, защото той бе две крачки назад, стиснал стрелата в хълбока си с едната си ръка и меч с другата. Макар и два пъти по-едър от Балбус, предният сякаш му беше одрал кожата. Двамата вероятно бяха братя.

Двете групи спряха и се загледаха.

Полион реагира пръв.

— Това са само деца. И единият дори не е въоръжен — изкрещя той. — Убийте ги!

Другарите му нямаха нужда от повече подканяне. С бесни крясъци тримата се втурнаха напред.

Помежду им имаше не повече от петнайсет крачки.

— Бързо! — извика Ханон. — Простреляй поне още един!

Сърцето на Квинт биеше като чук в гърдите му, докато се мъчеше да нагласи стрелата. Накрая успя, но в отчаяното си желание да изравни силите пусна тетивата твърде рано. Стрелата прелетя над рамото на Полион и се заби в стената на колибата. Квинт нямаше време да посегне за друга. Разбойниците вече бяха почти до тях. Той хвърли лъка, изтегли гладиуса от колана си и изкрещя:

— Изчезвай! Знаеш какво да правиш!

Изправен пред сигурна смърт, понеже беше невъоръжен, Ханон се обърна и побягна.

— Оставете го! — извика Полион. — Това лайно тича така, че може да надбяга и вятъра.

Квинт имаше достатъчно време да отправи благодарствена молитва към Юпитер, преди Полион да прескочи един дънер и да стигне до него.

— Значи ти си онзи, който убива човек, докато пикае — озъби се разбойникът и се хвърли напред с копието.

Квинт отскочи настрани.

— Получи онова, което си е заслужил.

Полион се изсмя гадно и атакува отново.

— Смъртта му беше по-бърза от тази на овчаря.

Квинт се опита да не мисли за Либон или за това, че те са трима, а той сам. Хванал гладиуса с две ръце, той отби дръжката на копието. Огромният Сеян все още беше на няколко крачки от него, а Балбус не се виждаше никакъв. Къде се беше дянал? Макар и ранен, той все пак беше въоръжен. Прилоша му, когато се досети. „Дебне да ме наръга в гърба“. Единственото, което можеше да измисли, беше да опре гръб в някое дърво. Отблъсна Полион със серия удари и изтича до най-близкото дърво — кипарис с дебел ствол. Можеше да се изправи срещу тях там.

За свое огромно облекчение и радост успя.

Единствената беда беше, че миг по-късно ухилените разбойници бяха застанали в полукръг около него.

— Предай се и смъртта ти ще е бърза — каза Полион. — Не като на нещастния овчар.

Дори раненият Балбус се разсмя.

„Какво направих?“ По някакъв начин Квинт успя да преглътне страха си.

— Шибани отрепки! Ще ви избия всичките! — изкрещя той.

— Мислиш ли? — подигра му се Полион. — Изборът си е твой. — И най-неочаквано атакува, като се целеше с копието право в гърдите на Квинт.