Кръстоносните походи през погледа на арабите

Зинки се намесва лично, за да спре клането, а след това изпраща главния си наместник при Абул-Фарадж: „Преподобни, обръща се той към него, искаме да ни се закълнеш пред Кръста и Евангелието, че ти и твоята общност ще ни бъдете верни. Ти знаеш много добре, че този град, през двете столетия, когато го управляваха арабите, бе процъфтяващ като истинска столица. Днес, петдесет години след завладяването му от франджите, той е вече разорен. Нашият господар Имадеддин Зинки е благоразположен към вас. Живейте в мир, чувствайте се сигурни под негова власт и се молете за живота му“.

И така, продължава Абул-Фарадж, изведоха от цитаделата сирийците и арменците и всеки от тях се прибра у дома си, без да бъде обезпокояван. На франджите, напротив, им взеха всичко, което притежаваха — злато, сребро, църковни утвари, потири, дискоси, инкрустирани кръстове и купища накити. Строиха по отделно свещениците, аристократите и първенците. Свалиха дрехите им и оковани ги изпратиха за Алеп. Измежду останалите отделиха занаятчиите, които Зинки взе със себе си като затворници, за да му работят всеки според занаята си. Всички други франджи, близо стотина души, бяха екзекутирани.

Щом новината за освобождението на Едеса се разчува, арабският свят е обхванат от ентусиазъм. Приписват на Зинки най-амбициозни планове. Бежанците от Палестина и крайбрежните градове, които не са малко в свитата на атабека, започват да говорят за освобождение на Ерусалим, цел, която скоро ще се превърне в символ на съпротивата срещу франджите.

Халифът побързва да даде на героя на деня престижни титли: ал-Малик ал-мансур, „победоносен крал“, зайн-ел-ислям, „украса на исляма“, насир амир ал-муминин, „подкрепа на повелителя на правоверните“. Подобно на всички владетели от епохата Зинки гордо носи тези прозвища, символ на могъщество. В една леко сатирична бележка, Ибн ал-Каланиси се извинява пред читателите си, че споменава в своята хроника еди-кой си султан, емир или атабек, без да придружава името с пълните титли. Защото, обяснява той, от X век насам съществува такова обезценяване на почетните прозвища, че текстът би станал нечетим, ако реши всичко да изреди. Като дискретно съжалява за времето на първите халифи, които се задоволявали с внушителната по простотата си титла „повелител на правоверните“, летописецът от Дамаск привежда много примери, за да илюстрира казаното от него, между които и примера със Зинки. Всеки път, когато говори за атабека, Ибн ал-Каланиси напомня, че би трябвало буквално да напише: