Кръстоносните походи през погледа на арабите

На 24 юли 1148 година войските на франджите пристигат пред Дамаск, следвани от дълги редици камили, натоварени с багажите им. Дамаскчани излизат със стотици вън от града, за да се бият с нашествениците. Между тях е и един много стар богослов от северноафрикански произход, ал-Финдалауи:

Като го видя да върви пеша, Моинуддин се приближи до него, ще разкаже Ибн ал-Атир, поздрави го и му рече: „О, дълбокоуважаеми, напредналата ти възраст те освобождава от задължението да се биеш. На нас се пада да защитим мюсюлманите“. Помоли го да се върне обратно, но ал-Финдалауи отказа с думите: „Аз се продадох и Бог ме купи“. По този начин той цитираше думите на Всевишния: „Бог купи от правоверните техните личности и техните иманета, за им даде рая в замяна“. Ал-Финдалауи тръгна напред и се би с франджите докато не падна под ударите им.

Тази мъченическа смърт е скоро последвана от гибелта на един друг аскет, палестинския бежанец ал-Халхули. Но въпреки героичните действия напредването на франджите не може да бъде спряно. Те са се настанали в равнината Гута и на много места са опънали палатки почти до самите крепостни стени. В навечерието на първия ден от боя, в очакване на най-лошото, дамаскчани започват да издигат барикади по улиците.

На другия ден, 25 юли, беше неделя, разказва Ибн ал-Каланиси, и жителите предприеха набези вън от града още призори. Боят престана едва привечер, когато всички бяха изтощени. Тогава всеки се върна при позициите си. Дамаската армия прекара нощта срещу франджите, а гражданите останаха по крепостните стени да дежурят и наблюдават, защото виждаха врага досами себе си.

В понеделник сутринта дамаскчани са отново обнадеждени, защото виждат от север да пристигат на вълни турски, кюрдски и арабски конници. Унар е писал до всички владетели в областта, за да моли за подкрепления и ето че те вече почти стигат до обсадения град. На следващия ден се очаква идването на Нуреддин начело на войската от Алеп, както и това на брат му Сайфеддин с армията от Мосул. Когато те наближават, Моинуддин изпраща, според Ибн ал-Атир, едно послание на чуждестранните франджи и друго на сирийските франджи. Към първите той се обръща с прости думи: Пристига кралят на Изтока. Ако не си тръгнете, ще му предам града и ще съжалявате за това. Към другите, „заселниците“, той си служи с различен език: Нима сте полудели до такава степен, че да помагате на онези там срещу нас? Нима не разбирате, че ако те победят Дамаск, ще се опитат да изтръгнат от вас и собствените ви градове? Що се отнася до мен, ако не успея да защитя града, ще го предам на Сайфеддин. А вие знаете добре, че ако той завземе Дамаск, няма да можете повече да се задържите в Сирия.

Успехът от тактическия ход на Унар е незабавен. Успял да постигне тайно споразумение с местните франджи, които се опитват да убедят германския крал да се отдалечи от Дамаск преди да пристигнат подкрепленията, той раздава — за да е сигурен в успеха на дипломатическите си совалки — големи подкупи, като в същото време поставя из овощните градини край столицата стотици стрелци, които се скриват и стрелят из засада срещу франджите. Още в понеделник вечерта посетите от стария турчин раздори започват да дават плодове. Обсадителите, изведнъж деморализирани, решават да предприемат тактическо отстъпление, за да прегрупират силите си, но се оказват под стрелите на дамаскчани в една открита от всички страни равнина, лишени и от най-малкия извор. След няколко часа положението им става до такава степен неудържимо, че кралете им вече и не мислят да превземат сирийската столица, а само как да спасят войските и себе си от гибел. Във вторник сутринта франкската армия се оттегля по посока на Ерусалим, преследвана от хората на Моинуддин.