Един наивник на средна възраст
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #4
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Един наивник на средна възраст». Краткое содержание книги:
— Както ви споменах одеве, идвам с новини от страна на Стария — обяснявам. — Той е доста разтревожен за вас…
— Аз съм още повече разтревожен за себе си — отвръща глухо шафнерът.
— И откъде тия тревоги?
— Ами оттам, че задържането ми е само въпрос на дни… може би дори — на часове.
— Кое ви кара да мислите така? — питам с участие.
— Всичко. Вече на два пъти проверяват багажа ми на Свиленград. По-рано никога не са го правили.
— По-рано ги нямаше всички тия истории с контрабанда на наркотици. А сега зачестиха. Търсили са навярно хашиш или нещо от тоя род.
— Не са търсили това — отвръща с упорство мъжът.
— Ако търсеха друго, приятелю, те нямаше да ровят багажа ви, а щяха да опипват всяка гънка на бельото ви, включително и бельото, дето го носите на гърба, и то — шев по шев! Би трябвало достатъчно да ги разбирате тия работи…
— Ами това, че подире ми, през ден, през два, се мъкне човек, че подслушват разговора ми, когато седна с приятел в заведение, че ме следят понякога дори тук, във вагона?
— Вие сте просто преуморен и изнервен — констатирам състрадателно.
— Искате да кажете, че фантазирам.
— Не, обаче тълкувате превратно нещата. Депресията винаги върви подръка с безпричинния страх, а безпричинният страх търси причина, за да оправдае присъствието си.
— Извинете, но аз не съм дете.
— Но разберете, приятелю, че ако те наистина ви подозират сериозно, първата им грижа щеше да бъде да не ви алармират прибързано. Митническите проверки, откритото проследяване, всичко това може само да осуети плановете им — ако те имат сериозни планове по отношение на вас, защото ще се подплашите и още при първия рейс ще изчезнете в Истанбул.
— На вас ви е лесно да разсъждавате, понеже нищо не ви заплашва — продължава да упорствува шафнерът. — А моето задържане е може би въпрос само на часове…
Той снема тъмнокафявата си служебна фуражка и обърсва с ръка потта от плешивеещото вече теме. Сетне отново заговорва, в началото уморено и глухо, а после с все по-нарастващо раздразнение:
— Пет години я върша вече тая опасна работа… „Предай еди-какво си… Донеси еди-що си“… Насам-натам, насам-натам… И пет години Стария и всички като вас ме лъжат, че ще ме прехвърлят оттатък. Един-два рейса още и ще ме прехвърлят оттатък… А рейсовете си минават и въжето все повече се затяга около гръкляна ми и вече идва часът, в който ще ме пипнат, а вие си пеете вечната песен и все така отлагате, и все така ме лъжете… Само че аз наистина нямам вече сили да скачам по жаравата… Не ми останаха сили, казвам ви!
— И ще идете да направите пълни признания, за да ви смекчат присъдата… — довършвам вместо него.
— Не съм казал такова нещо… — трепва шафнерът, но от израза му личи, че ако не го е казал, положително го е мислил. — Искам да ме освободите от това бреме, нищо повече! Да си удържите обещанието, нищо повече! В края на краищата имате дипломатическа поща, работете с нея!
— Когато ни трябва дипломатическата поща, работим с нея. Когато ни трябвате вие, работим с вас. Дипломатическата поща минава твърде рядко, за ваше сведение, и изобщо това са наши въпроси, а не ваши.
— А въпросът за живота ми? И той ли не е мой въпрос?
— Да… Вие сте в пълна депресия — въздъхвам като лекар, стигнал най-сетне до нерадостната диагноза. — И нищо, разбира се, не ви грози вън от депресията. Но понеже тя сама по себе си е вече опасност и понеже ние наистина държим на думата си, това ще бъде действително последният ви рейс. Доволен ли сте?
Шафнерът мълчи и вероятно съобразява доколко може да се осланя на думите ми.
— Къде са авоарите ви?
— Авоари!… — изръмжава презрително мъжът. — Дребосъците, дето сте ми ги давали, са оставени на влог в Истанбул.
— Сега за сбогом ще получите и нещо по-едро — заявявам великодушно.
— А жена ми и децата?
— Всяко нещо — по реда си. Най-първо да уредим вашия въпрос, а после ще помислим и за семейството. Има туристически сезон, събори край границата и една дузина други начини да ги измъкнем. Но вие сам разбирате, че това не може да стане веднага.
— Без тях всичко друго е безпредметно — произнася апатично и сякаш на себе си шафнерът.
— И тъй, още с пристигането в Истанбул изтеглете парите си, приберете се във вагона и чакайте човека, който ще дойде от името на Стария да ви прехвърли на Запад.
— А семейството ми?
— Нали вече ви казах: всяко нещо — по реда си. Оставете тоя въпрос на нас.
— Не бих могъл да живея сам — произнася тихо човекът и за пръв път ме поглежда в очите. — Не бих могъл, повярвайте.