Един наивник на средна възраст
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #4
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Един наивник на средна възраст». Краткое содержание книги:
— Това не са служебни задължения. Вие пак се готвите да ме забъркате в някоя история…
— Това са чисто служебни задължения. Придружавате ме в качеството ви на секретарка, и нищо повече!
Този път раздразнението вече се е пренесло и у мене. Мери ми хвърля един изпитателен поглед и произнася по-меко:
— Добре, ще видим… Имайте обаче предвид…
— Да, да, имам предвид всичко необходимо, само, моля ви, освободете ме, защото трябва да свърша още някои неща.
Тя прави сърдита физиономия и напуска кабинета.
Малко по-късно нейното място пред бюрото бива заето от Бенет.
— Експедирах го оня — рапортува помощникът. — Излезе сговорчив…
— Младите хора винаги са сговорчиви, когато това може да отдалечи от тях военната служба — забелязвам.
— Тук съм приготвил нещо във връзка с Адамс. — Бенет вади от джоба си няколко сгънати машинописни листа. — В събота вечер след покера той доста се раздрънка…
— Вероятно съгрян е от победата си над вас…
— Има нещо подобно — признава неохотно помощникът. — Изобщо раздрънка се и изтърси някои такива неща…
— Подчертайте ги по-дебело.
— Подчертал съм ги.
— Тогава пращайте сведението и без мене. Сега, знаете, умът ми е зает с по-други неща. Имам чувството, драги, че навлизаме в заключителния рунд.
— Това още нищо не значи.
— Много значи, Бенет, много! Наредете на Стария да подготви новия канал… И да следи какво става при вилата.
— Нещо друго?
— Другото не зависи нито от вас, нито от мене. Другото е изцяло в ръцете на тая стара капризна дама — Съдбата.
ОСМА ГЛАВА
Ориент-експресът с глухо и равно потракване, което говори за съвсем умерена скорост, се движи сред неясните сенки на пролетната нощ. И понеже не обичам неясните неща, спускам пердето на прозореца, обтягам се, както съм облечен, на леглото, и се оставям покорно да бъда люшкан в ритъма на колелата.
Вратичката между двете купета е разтворена и в нейната правоъгълна рамка се откроява като в картина пищното телосложение на моята секретарка, отпусната в обичайната си не твърде целомъдрена поза на кревата в съседното помещение и потънала в четене на някакъв криминален роман.
— Вие четете криминални романи? — запитвам само за да преодолея сънливостта си.
— Четях на времето. Сега вече ме мързи.
Тя е оставила книгата и ме гледа с тъмните си очи.
— Спомням си, че имаше един роман „Убийство в Ориент-експреса“…
— И какво от това? — питам.
— Нищо. Просто в момента ми се поиска да ви видя на мястото на убития.
— И това ще стане — отвръщам сговорчиво. — Макар и може би не точно в момента. Вие, която сте любителка на цитатите от латинската читанка, навярно не сте забравили, че всички хора са смъртни.
— Но не всички плачат като вас за насилствена смърт.
— Смъртта е почти винаги насилствена и рядко доброволна — забелязвам философски. — Дори когато умираме в леглото си.
— Понякога ми се струва, че съвсем доброволно бих склопила очи. Просто така, от умора и от отегчение.
— Бас държа, че такива мисли ви идват главно след препиване… А на мене ми се живее. Истински ми се живее. И то — добре!
— Вие се смятате способен да живеете добре? — вдига вежди Мери.
— Добре според моето разбиране, скъпа, не според вашето.
— А какви са съставните части на вашия идеал за щастлив живот?
— О, съвсем обикновени… Изобщо нищо, което би направило впечатление на издигнатата ви натура.
— И все пак?…
— Ами например да вляза в кабинета на посланика, както това стана днес, и когато той почне високомерно да ме поучава, да имам удоволствието да му кажа: „Вижте, старче: продължете тирадата си в коридора, понеже току-що съм назначен на вашето място и кабинетът в момента ми е нужен!“
— Дребнави, смешни амбицийки… — свива устни секретарката. — Мечтаете да станете посланик.
— Глупости. Мечтая да имам възможност да натрия носа на един посланик.
— И това е дребно. Вие ми напомняте за малкия ми брат, чиято главна мечта беше да научи добре да се боксира…
В тоя миг отвън се чува леко почукване. Захлопвам бързо вратичката към съседното помещение и открехвам тая към коридора.
В кабината, както съм и очаквал, влиза шафнерът. Мъж към петдесетте, с набраздено от дълбоки бръчки лице и с някак погаснали очи, които избягват погледа ми и изобщо не ми харесват.
— Някой видя ли ви? — питам.
Онзи поклаща глава:
— Коридорът е пуст.
— Седнете — казвам и се изтеглям към прозореца, за да му направя място.
Но шафнерът продължава да стои прав, като леко се полюшва от движението на влака.