Един наивник на средна възраст
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #4
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Един наивник на средна възраст». Краткое содержание книги:
— И по-точно, ако тръгнете днеска с нея, не е чудно утре да я видите с друг.
— Вярно. Обаче човек като мине тридесетте, почва да става философ. А аз вече отдавна съм ги минал. Ако имате на разположение едно момиче, тогава когато ви е нужно, какво значение, че когато не ви е нужно, то ще бъде с друг?
— Аз също съм в тридесетте, но нямам сили да ги решавам така работите. Ако някой ден подуша, че жена ми дори само мисли за друг, просто ще й счупя врата.
Той е готов да счупи и моя врат, защото заковава тъй рязко колата, че главата ми буйно се килва назад.
— Вижте го как се завира под колелата — произнася Андрей с негодувание, като сочи човека, пресякъл ненадейно платното пред нас.
Онзи забързва гузно по пътя си, без да се обръща, и едва не наскача на втора кола.
— Вървят като слепи, пресичат като шантави — продължава да мърмори Андрей, като дава воля на вечната неприязън между шофьори и пешеходци.
Той отново поема по булеварда и съсредоточено се взира напред, защото дъждът продължава да плиска.
— Значи, вие не сте за либералните отношения? — опитвам се да го върна на темата.
— Не, не съм дотам културен… — признава Андрей.
— Това, че ще ходи с друг, още не е най-лошото — забелязвам, — има и по-лошо…
— …Да тръгне с двама-трима наведнъж — подхвърля шофьорът.
— Не. Да почне да дрънка насам-натам за отношенията си с вас.
— Е, да, за вас, дипломатите, това никак не е удобно.
— А кой друг се върти около нашето момиче?
— Засега — никой.
— Може би някой си чака реда. Може би я гледа отдалеч, както вие я гледате.
— Не съм забелязал подобно нещо.
Той наново натиска спирачката, но тоя път сравнително по-плавно и аз изчаквам минута-две, за да се изтекат обичайните бележки по адрес на пешеходците.
— И докога седяха тия двамата? — запитвам, когато пак потегляме.
— Ами до вечерта.
— И, разбира се, тръгнаха заедно.
— То се знае.
— Сигурно момчето си го бива.
— Не изглежда лошо на вид. Висок, сериозен, искам да кажа, дава си вид на сериозен.
— Момък с характер — подсказвам му.
— Характер… — промърморва с пренебрежение Андрей. — Всички си мислим, че сме с характер… Додето някой ни притисне…
Дъждът заплющява още по-силно и шофьорът съвсем забавя движението на колата и напрегнато се взира пред себе си, като повтаря:
— Никаква видимост… Ама никаква…
— Тази заран имах час при козметичната — съобщава ми Бенет, като влиза в кабинета, сякаш това е най-голямото събитие на сезона.
— Честит маникюр — промърморвам, без да вдигам очи от книжата.
— Има честитка и за вас! — забелязва с нотка на злорадство помощникът. — Текстът гласи: „Хикс е тежко болен. Налага се спешна операция.“
— Да, това е по-досадно от един маникюр — признавам, като вдигам глава. — И то тъкмо сега, когато ще ни трябва чист канал.
Поглеждам замислено към стената, дето ме пресрещат предизвикателно вдигнатите голи бедра на гърлите и ракетата на спортиста, замахнал, сякаш се готви да ме удари по главата.
— Имам впечатлението, че вашите хора всички са болни — забелязвам кисело.
— Те не са се родили болни — отвръща не по-малко кисело Бенет. — При тукашния климат хората бързо се амортизират. А ние искаме да ги използуваме докрай, като добичета, и нарушаваме всички свои обещания и накрая, разбира се, идва провалът.
— Добре, добре. Кажете ги тия работи на шефа, като се върнете в отпуска. Мене, знаете, никой не ме консултира по кадровата политика.
Бенет не отговаря, но по лицето му личи, че в тоя момент ми отправя мислено някакво не особено топло пожелание.
— А ако пратим Хикс да се лекува, ще има ли кой да го замени? — връщам се отново към реалността.
— Старият твърди, че ще има. Но работата с Хикс не може повече да се отлага.
— Няма да отлагаме.
— А, преди малко се появи и онзи с китарата — сеща се помощникът. — Иска ампули.
— Дадохте ли му?
— Откъде ще ги взема. Стои долу в чакалнята и тъпче килима с мръсните си крака.
— Този тип почва да става опасен — забелязвам. — Беше му казано да не се мярка повече тук.
— Мисля, че е крайно време да го експедираме — съгласява се тутакси Бенет.
— Именно… Тогава вижте какво: информирайте се за съответния влак и осигурете две купета за Мери и за мене…
— Имате предвид влака за Истанбул?
— Ами кой друг?… А що се отнася до онзи с китарата, той да замине с първия самолет в същата посока. Ще му кажете…
В тоя миг се появява секретарката с присъщия си маниер най-първо да влиза, а после да чука.
— Господин Томас, вика ви посланикът.
— Тъкмо навреме — избъбрям. И добавям по адрес на Бенет: — После ще довършим разговора.