Краят на Атлантида

— Ти ли си, малка Деорис?

Гласът му пропъди странната й нервност; тя затича и коленичи пред него Микон се усмихна.

— При това ме предопределиха, че вече не бива да ти казвам „малка Деорис“ — и той постави леко слабите си ръце с изпъкнали сини вени върху главата й, но веднага ги отдръпна изненадано. — Отрязали са хубавата тя коса! Защо?

— Не знам — отвърна тя смутено и се изправи — Такъв е обичаят.

Микон продължи да се усмихва учудено.

— Странно — каза той замислено. — Знаеш ли, досега не съм те питал — приличаш ли на Домарис? Косата ти като нейната ли е, с цвета на течен огън?

— Не, черна е като нощта — Домарис е красива, а аз не мога да се нарека дори хубавичка — каза Деорис без никакви превземки.

Микон се разсмя:

— Бих ти повярвал, ако Домарис не беше казала същото за теб — че си очарователна, а тя — доста обикновена! — той сви рамене. — Сигурно всички сестри говорят така една за друга, ако се обичат. Но все пък ми е трудно да си представя как изглеждаш. Знам едно — че съм загубил малката си помощничка, вече ще си прекалено заета, за да се занимаваш с мен!

— О, Микон, наистина съжалявам!

— Не се безпокой, котенце. Радвам се — не че ще те загубя, а защото си избрала своя път към Светлината.

Тя го поправи смутено.

— Аз няма да бъда жрица на Светлината, а на Великата майка.

— Но самата ти си дъщеря на Светлината, малка Деорис. В теб има светлина — повече, отколкото можеш да си представяш, и аз ясно виждам сиянието й въпреки слепите си очи. — Той отново се усмихна. — Но стига за това; убеден съм, че си се наслушала на отвлечени разсъждения за днес! Знам, че докато се учиш, нямаш право да носиш накити, но въпреки това съм ти приготвил един подарък — Микон се обърна и взе от една масичка близо до себе си малка статуетка — украшението представляваше котка, изрязана от един-единствен къс нефрит. Котката беше седнала и златистите й топазени примигвала смешно към Деорис. Около шията й имаше огърлица от зелени скъпоценни камъни, великолепно шлифовани и подредени. — Котката ще ти носи късмет — каза той, — и когато станеш посветената жрица Адсарта, която ще има право да носи украшения — виж — Микон ловко откопча огърлицата на котката — ще можеш да носиш тази гривна, ако китката ти е все още толкова тъничка, — Той взе изящната й ръка в своята и постави за миг гривната на китката й; после я свали и се засмя: — Наистина не бива да те изкушавам да нарушаващ обета си! — и постави обратно огърлицата на котката.