Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
Когато най-сетне Деорис облече правата дреха без ръкави от синьо платно с втъкани бели нишки, я препасаха с прост син колан и го закопчаха с тока, украсена с една единствена перла — камъкът на Вечните дълбини, изваден от утробата на земята под знака на опасността и смъртта, и затова символично свързан с раждането. На шията й окачиха амулет от гравиран кристал, който по-късно щеше да се научи да използва като махало за хипноза, а и за да фокусира в него психическите сили, които щяха да са й необходими в работата.
Така облечена, я отведоха обратно пред съвета на жриците, които бяха разчупили церемониалния кръг и сега наобиколиха момичето, за да я приветстват с „добра дошла“ в ордена, целуваха я, прегръща я, честитяха й, и дори я закачаха добросърдечно за отрязаната коса. Дори строгата майка Изоуда се поотпусна и се отдаде на спомени, застанала малко встрани до щастливата Домарис.
— Не ни се вярва, че минаха цели петнадесет години, откак я поставих за първи път в ръцете ти.
— Как изглеждах? — попита любопитно Деорис.
Майка Изоуда се изправи достолепно и отвърна:
— Като малка маймунка — и се усмихна с обич на двете момичета. — Вече нямаш малка сестричка, за която да се грижиш, Домарис… но бебето няма да ни накара да го чакаме дълго, нали?
— Само още няколко месеца — отвърна смутено Домарис и старата жрица стисна усмихнато ръката й.
2.
Тъй като Деорис поемаше официално задълженията си едва на другия ден, сестрите си тръгнаха заедно към Дома на Дванадесетте. Домарис колебливо протегна ръка към ниско остриганата глава на сестра си, изпълнена със съжаление.
— Хубавата ти коса! — въздъхна тя тъжно.
Деорис тръсна късите си къдрици.
— Харесва ми — излъга тя смело. — Сега поне няма да губя толкова време да я реша и сплитам… Домарис, кажи ми честно, много ли съм грозна?
Домарис забеляза издайническото потрепваме на устните й, засмя се и побърза да я успокои:
— Не, разбира се, че не, Деорис. Ти се превръщаш в голяма хубавица, знаеш ли? А късата коса дори ти отива — но така изглеждат по-зряла — и тя не можа да се въздържи да не подразни сестра си: — Нищо чудно Хедан да откаже да те приема като малко момиченце!
— Хедан може да прави каквото си ще — отвърна небрежно Деорис. — Нямам намерение да развалям приятелството си с Елис заради някакво си недорасло хлапе!
Домарис се засмя.
— Елис ще ти бъде благодарна, ако успееш да я отървеш окончателно от него! — веселостта й изведнъж се изпари, защото думите й припомниха постоянно гризящото я напоследък съмнение — все още не бе наясно как ще се отнесе Арват към решението й да се възползва от законното си право. Вече имаше няколко неприятни момента и Домарис предчувстваше, че те няма да са последните: Знаеше и как се бе държал Хедан, когато Елис бе постъпила по същия начин. Надяваше се Арват да се прояви като по-добросърдечен и достоен човек, но подозираше, че това са празни надежди.
Тя се понамръщи и сви нетърпеливо рамене. Беше направила избора си, и ако с това си спечелеше неприятности, щеше да се изправи срещу тях, когато му дойде времето. И тя решително върна мислите си към настоящето:
— Микон искаше да те поздрави след церемонията, Деорис. Отивам да смъкна тези килими — тя посочи шеговито тежките церемониални одежди — и веднага след това ще дойда при вас.
Деорис трепна. По някаква неразбираема причина се притесни от това, че ще бъде сама с Микон, без Домарис.
— Мога да те почакам — предложи та.
— Не — каза весело Домарис, — мисля, че той искаше да те види насаме.
3.
Прислужниците на Микон я въведоха в просторна стая, чиито прозорци гледаха към големи, терасовидно разположени градини, преливащи от зеленина, от бълбукането на многобройни фонтани и чуруликането на безброй птици. Стаите бяха големи я прохладни, както се полагаше за жилище, където настаняваха високопоставени посетители; Раджаста бе се постарал да осигури всички удобства на чужденеца.
Високата, слаба фигура на Микон се очертаваше почти прозрачна, потънала в диплите на безукорно бели одежди, пред обляната от лъчите на следобедното слънце градина. Когато обърна глава към нея и лицето му светна в усмивка, Деорис имаше чувството, че за миг около главата му проблесна ярък, сияен венец от светлина — но сиянието изчезна толкова бързо, че не можеше да бъде сигурна. Внезапното видение й причини кратко замайване и тя остана за миг на прага; веднага съжали, защото той се видя принуден да се откъсне от прозореца и тръгна бавно към нея.