Франкенщайн (Или новият Прометей)
- Автор: Шелли Мэри Уолстонкрафт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Франкенщайн (Или новият Прометей)». Краткое содержание книги:
Тези чувства продиктуваха отговора ми. Изразих желание да посетя Англия, но скрих истинските подбуди за тази молба и я прикрих зад обстоятелства, конто не предизвикаха подозрение, а същевременно така настоявах за необходимостта от това пътуване, че баща ми бе принуден да даде съгласието си. Той с радост откри, че съм в състояние да извлека удоволствие от мисълта за предстоящото пътешествие след такъв дълъг период на мрачно униние, което по сила и последствия приличаше на безумие; надяваше се, че промяната в обстановката и разнообразните впечатления ще ме възстановят изцяло още преди завръщането у дома.
Продължителността на моето отсъствие бе предоставена на собствената ми преценка; предположихме, че ще остана там няколко месеца, най-много година. Баща ми прояви нежна грижа, като ми осигури спътник. Без да ме предизвести и действувайки в съгласие с Елизабет, той уредил в Страсбург към мен да се присъедини Клервал. Това нарушаваше уединението, към което така жадно се стремях, за да изпълня задачата си; но, от друга страна, поне в началото на пътуването присъствието на моя приятел нямаше по никакъв начин да ми бъде пречка и аз искрено се зарадвах, че така ще ми бъдат спестени много часове на дълги и мъчителни размисли. Нещо повече — Анри можеше да послужи като преграда между мен и врага ми. Ако бях сам, нямаше ли той от време на време да ми натрапва противното си присъствие, за да ми напомня за поетото задължение или да следи неговото изпълнение?
И така, аз тръгвах за Англия и решихме бракът ми с Елизабет да бъде сключен веднага след завръщането ми. Пред вид старостта си баща ми с голяма неохота се съгласяваше на каквото и да било отлагане. Що се отнася до мен самия, аз си обещавах една награда за ненавистния тежък труд, една утеха за непоносимите страдания — надеждата, че ще настъпи денят, когато, освободен от омразното си робство, ще мога да поискам ръката на Елизабет и в съюза си с нея да забравя миналото.
Заех се с подготовката за пътуването; но ме преследваше едно чувство, което ме изпълваше със страх и тревога. По време на отсъствието си оставях близките си, неподозиращи за съществуването на техния враг, незащитени от неговите нападения, понеже моето заминаване можеше да го хвърли в ярост. Той обаче обеща да ме следва навсякъде — дали нямаше да ме придружи и до Англия? Това бе страшно само по себе си, но успокоително, що се отнася до безопасността на моите близки. Изтръпвах при мисълта за възможността да се случи обратното. През цялото време, докато бях роб на своето създание, аз действувах под влияние на моментния инстинкт, а той ми подсказваше, че демонът ще ме последва и няма да подложи семейството ми на опасност.
Септември бе към края си, когато отново напуснах родната страна. Пътуването беше моя собствена идея и затова Елизабет не възрази, но бе изпълнена с безпокойство при мисълта, че далеч от нея мъката отново може да ме завладее. Благодарение на нейните грижи имах спътник в лицето на Клервал и все пак мъжете си остават слепи за хилядите житейски дреболии, изискващи нежно женско внимание. Толкова й се искаше да ме помоли по-бързо да се завърна, но множеството противоречиви чувства я караха да онемее, когато мълчаливо се сбогува с мен, със сълзи на очи.
Аз скочих в каретата, която трябваше да ме отведе далеч, без да съзнавам къде отивам и безразличен към всичко около мен. Спомних си само, и то с горчива болка, за химическите си апарати и се разпоредих да ги опаковат и сложат в багажа. Изпълнен с безрадостни мисли, преминавах през множество красиви и величествени местности, но очите ми, приковани в една точка, не виждаха нищо. Единствено можех да мисля за целта на пътуването и за работата, която трябваше да погълне цялото време на моя престой.
След няколко дни на апатия и бездействие, през които изминах много левги, пристигнах в Страсбург, където останах два дни в очакване на Клервал. Най-сетне той се появи. Господи, колко огромен бе контрастът помежду ни! Той се вдъхновяваше от всяка нова гледка, радваше се на красотите на залязващото слънце, а още повече на неговия изгрев и на настъпващия ден. Сочеше ми сменящите се цветове на пейзажа и небето.
— Прекрасно нещо е животът! — възклицаваше той. — Колко се радвам, че съществувам. Но ти, мили Франкенщайн, защо си така подтиснат и унил?
Аз действително бях налегнат от мрачни мисли и не забелязвах нито залеза на вечерницата, нито златния изгрев, отразен в Рейн. И вие, приятелю мой, бихте получили далеч по-голямо удоволствие от прочитането на дневника на Клервал, който умееше да чувствува природата и да й се възхищава, отколкото от моите разсъждения. Аз съм един нещастник, преследван от проклятие, затворило всички пътища към радостта.