Франкенщайн (Или новият Прометей)

В Клервал виждах отражение на предишното си „аз“; той бе любознателен и нетърпеливо се домогваше до знания н опит. Различието в нравите, които наблюдаваше, бе за него поучително и занимателно. Той също преследваше цел, към която отдавна се стремеше. Намерението му бе да посети Индия, уверен, че със своите познания за различните й езици и начин на живот ще може да допринесе съществено за напредъка на европейската колонизация и търговия. Само в Англия можеше да ускори осъществяването на проектите си. Беше вечно зает и единствената спънка, която му пречеше да се чувствува прекрасно, бе моето тъжно и подтиснато настроение. Опитвах се, доколкото е възможно, да крия това от него, за да не го лишавам от удоволствия, естествени за човек, който едва навлиза в ново поприще на живота, необременен от грижи и горчиви спомени. Често отказвах да го съпровождам, оправдавайки се с други ангажименти, защото държах да остана сам. Вече бях започнал да събирам материали за новото си създание, а това бе за мен равносилно на изтезанието с капки вода, равномерно падащи върху главата. Всяка мисъл, посветена на новата задача, ми причиняваше непоносими страдания, а всяка дума, дори и косвено свързана с нея, караше устните ми да треперят, а сърцето ми да бие ускорено.

Бяхме прекарали няколко месеца в Лондон, когато ни писа един човек от Шотландия, гостувал ни преди в Женева. Той описваше красотите на своята страна и питаше дали това не е достатъчна съблазън, за да продължим пътуването си на север до Пърт, където той живееше. Клервал копнееше да приемем поканата, а на мен, макар и да избягвах хората, силно ми се прииска отново да видя планини, реки и всички удивителни творения, с които природата е украсила любимите си кътчета.

В Англия пристигнахме в началото на октомври, а сега беше февруари. Така че решихме да се отправим на север към края на следващия месец. Нямахме намерение да тръгнем за Единбург по главния път, а да посетим Уиндзор, Оксфорд, Матлок и Къмбърландските езера, за да достигнем крайната цел на пътуването към края на юли. Опаковах химическите си апарати и материалите, които бях събрал, като смятах да завърша работата си в някой уединен кът на северните шотландски плата.

Напуснахме Лондон на 27 март и останахме няколко дни в Уиндзор, като пребродихме прекрасната му гора. За нас, планинците, това бе необичайна природа — величествените дъбове, изобилният дивеч и стадата горди елени — всичко бе ново.

Оттам продължихме за Оксфорд. На влизане в града в нас нахлуха спомени за събитията, разиграли се там преди повече от едно столетие и половина. Тук Чарлс I е събрал войските си. Градът му остава верен, след като цялата страна се отрича от него и застава до знамето на парламента и свободата. Споменът за този нещастен крал, за сподвижниците му — добродушния Фолкланд, надменния Горинг, кралицата, неговия син — придаваха особен интерес на всяка част от града, където те вероятно бяха живели. Тук се усещаше дъхът на старото и ние с удоволствие го вдишвахме. Но даже ако въображението, вдъхновявано от тези чувства, не бе намерило тук изобилна храна, то сам по себе си градът беше достатъчно красив, за да спечели нашето възхищение. Колежите са старинни и живописни, улиците — прекрасни, а чудната Айсис тече покрай града през зелени ливади, широко и спокойно разлива водите си, в които се отразява величествен ансамбъл от кули, камбанарии и куполи, обкръжени от вековни дървета.