Ледено ухапване
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ледено ухапване». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви. Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Любовният живот на Роуз е пълен хаос. Най-добрият й приятел Мейсън е безнадеждно влюбен в нея, а нейният страхотно изглеждащ наставник Дмитрий сякаш е хвърлил око на друга.
Голяма и изненадваща атака на стригоите над една от кралските фамилии всява смут в Академията. А за капак на всичко, най-неочаквано се появява майката на Роуз след дългогодишно отсъствие от живота й…
Нечии пръсти леко погалиха врата ми и аз подскочих.
Обърнах се рязко и първото, което видях, бяха зелените очи и самодоволната усмивка на Ейдриън.
— Никога повече не прави така — скастрих го и отблъснах ръката му.
— Тогава какво търсиш тук? — попита ме той.
Махнах с ръка.
— Ами просто се изгубих.
Той се взря напрегнато в мен.
— Пияна ли си?
— Не. Разбира се, че не… но… — Вече не ми се гадеше, но още не се чувствах добре. — Мисля, че трябва да поседна.
Той ме подхвана под ръка.
— Добре, само че не тук. На някого може да му хрумне да направи нещо лошо с теб. Хайде да отидем някъде другаде, където ще е по-спокойно.
Отведе ме в някаква друга стая. Огледах се с любопитство. Беше зала за масаж. Няколко морои лежаха по очи върху масите, докато масажистите разтриваха гърбовете и ходилата им. Масажното масло, което използваха, ухаеше на розмарин и лавандула. При други обстоятелства един масаж би ми се сторил чудесна идея, но точно сега ми се повдигна само при мисълта да легна по корем.
Отпуснах се направо върху килима на пода и се облегнах на стената. Ейдриън отиде някъде и се върна с чаша вода. Седна до мен и ми я подаде.
— Изпий това. Ще ти помогне.
— Вече ти казах. Не съм пияна.
— Аха — усмихна ми се той. — Преди малко се представи много добре в онова сбиване. А кой беше онзи младеж, който ти се притече на помощ?
— Гаджето ми — отвърнах. — Или нещо подобно.
— Мия беше права. Май в твоя живот има доста мъже.
— Изобщо не е вярно.
— Добре. — Още се усмихваше. — А къде е Василиса? Мислех, че не се отделя от теб.
— Тя е с нейното гадже.
— Но за какво е този тон? Да не би да ревнуваш? Искаш го за себе си?
— Господи, само това не. Дори не го харесвам.
— Да не би да се държи лошо с нея? — полюбопитства Ейдриън.
— Не — признах му аз. — Той я обожава. Само че е малко особен.
Ейдриън очевидно се наслаждаваше на ситуацията.
— Аха, ти ревнуваш. Защото тя прекарва повече време с него, отколкото с теб?
Опитах се до го пропусна покрай ушите си.
— А защо все питаш за нея? Интересуваш се от нея ли?
Той се засмя.
— Не се тревожи. Съвсем не се интересувам от нея по същия начин, по който се интересувам от теб.
— Но все пак се интересуваш.
— Просто искам да поговоря с нея.
Стана и се запъти да ми донесе още вода.
— По-добре ли се чувстваш? — попита, като ми подаде втората чаша, която беше кристална, със сложни инкрустации. Изглеждаше прекалено изискана, за да се пълни само с обикновена вода.
— М-да-а… Не мислех, че онези напитки са толкова силни.
— В това им е чарът — захили се той. — И като заговорихме за чар… знаеш ли, това изчервяване много ти отива.
Отместих се леко настрани. Може да не бях чак толкова разголена като останалите момичета в залата, ала все пак банските ми разкриваха повече от тялото ми, отколкото ми се щеше да види Ейдриън. Или не беше така? Имаше нещо странно в него. Арогантните му маниери ме дразнеха… но при все това ми беше приятно да съм с него. Може би заядливата ми и саркастична природа надушваше сродна душа.
За миг някъде в помътнелия ми от алкохола мозък проблесна светлина. Но не успях да я уловя. Отпих още от водата.
— Не си пушил от… десет минути — припомних му с явното желание просто да сменя темата най-после.
Той сви лице в недоволна гримаса.
— Тук не се пуши.
— Е, в такъв случай си наваксваш с пунша, така ли?
Усмивката му се завърна.
— Е, някои от нас издържат на концентрати. Няма да повърнеш, нали?
Още се усещах леко замаяна, но вече не ми се повдигаше.
— Не.
— Добре.
Спомних си как го бях сънувала. Беше само сън, но не го бях забравила. Особено ясно си спомнях думите му, че съм била обкръжена от мрак. Исках да го попитам за това… макар и да знаех, че е глупаво. Все пак беше моят сън, не неговият.
— Ейдриън…
Той извърна зелените си очи към мен.
— Да, скъпа?
Нямах смелост да го попитам.
— Няма значение.
Той понечи да ми отвърне нещо, но в същия миг наклони глава към вратата.
— Аха, ето я, идва.
— Кой…
Лиса влезе в залата и се огледа. Като ни забеляза, видях как я обзе облекчение. Но не успях да го почувствам. Интоксиканти като алкохола затрудняваха телепатичната ни връзка. Това беше още едно основание да се въздържам и да не върша глупости като тазвечерната.
— Ето къде си била — рече тя и коленичи до мен. Погледна към Ейдриън и му кимна. — Здравей.
— Здравей, братовчедке — отвърна той, използвайки обръщението, с което мороите от кралски фамилии се наричаха помежду си.
— Добре ли си? — попита ме Лиса загрижено. — Като видях колко изпи, се изплаших, че може би си паднала в някой басейн и вече си се удавила.