Тайните на занаята

— О, то пак се задави! Нима ще умре? Моето малко кученце умира и никой не го е грижа. Непрестанно скимти, а аз дори не зная какво му е.

Тя притисна кучето към гърдите си, а то продължаваше да хърка, полузадушено. Ако не чувах мъчителното свистене, с което въздухът напускаше ноздрите му, щях да се закълна, че ще издъхне в прегръдките й. Черните му лъскави очички срещнаха моите и аз почувствах едновременно силната паника и уплаха, които го бяха завладели.

„Спокойно“ — опитах се да му внуша.

— Почакайте малко — чух собствения си глас. — С нищо не му помагате, като го стискате толкова силно. Та то едва диша. Поставете го тук. Развийте го. Нека само да реши как му е най-удобно. Ето, дайте на мен. Животинчето има нужда от свобода.

Беше с една глава по-висока от мен и за момент ми се стори, че ще се наложи да й го издърпам със сила. Но тя ми позволи да взема малкия вързоп от ръцете й и да освободя кученцето от няколкото ката плат. Поставих го на масата.

Малкото животно изглеждаше ужасно измъчено. То се изправи, но главата му веднага увисна. От муцунката му се стичаше гъста слюнка, а коремчето му беше твърдо и надуто. То разтвори уста и за миг мернах острите му зъбки. Езичето му беше зачервено от продължителното повръщане. Жената изпищя и понечи отново да го сграбчи, но аз я спрях решително и дори малко грубичко.

— Не го пипайте! — рекох й нетърпеливо. — Опитва се да повърне нещо, което не може да слезе надолу по червата.

— Да повърне ли? — попита тя.

— Ами да, така изглежда. Възможно ли е да е намерило отнякъде птича кост?

Тя ме погледна уплашено.

— Рибата… рибата беше със съвсем тънки кости.

— Риба ли? Кой идиот му е дал риба? Прясна ли беше, или развалена? — Бях виждал умиращи кучета на брега на морето, които се бяха задавили с рибена кост, и знаех, че шансовете му да оцелее са нищожни.

— Прясна и добре сварена. Същата пъстърва, каквато ядох вечеря и аз.

— Е, в такъв случай поне не е отровна. Но ако се спусне надолу, гибелта му е сигурна.

— Не — проплака отново тя. — Това е невъзможно! Сигурна съм, че ще му мине. Има болно стомахче — трябва да съм го прехранила. А и ти, прислужнико, какво разбираш от кучета?

Наблюдавах животинчето, което отново започна да се гърчи мъчително. От устата му не излизаше нищо освен жлъчка.

— Не съм прислужник. Аз съм кучкар. Аз гледам кучетата на принца. И ако не помогна на нещастното същество, то скоро ще умре. Много скоро.

Тя ме погледна втрещено, със замръзнало от ужас и страх лице. Протегнах ръце към кученцето. „Спокойно, опитвам се да ти помогна.“ То също като нея не ми повярва. Разтворих челюстите му и пъхнах пръст в гърлото му. Кученцето отново се задави и започна да се дърпа яростно. Ноктите му драскаха по ръката ми. Успях да напипам костта с върха на показалеца, опитах се да я избутам настрани, но тя не помръдваше — беше се забила напряко в гърлото му. Кучето изхърка и аз го пуснах.