Не пускай ножа
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Не пускай ножа». Краткое содержание книги:
— Айвън каза, че можеш да поработиш там в дъното и да пометеш склада.
— Да мета? — казвам аз малко засегнато. — Знам каква е работата в една ферма, госпоо, и…
— Знам, че знаеш, обаче както вече си забелязал, Прентистаун не е сред любимите ни съседи. По-добре е да не се мяркаш много пред очите на хората, докато не посвикнат с тебе. Съгласен?
Тя е все така строга, ръцете й са все така скръстени, но, в интерес на истината, да, думите й са разумни, лицето й не е мило, но като се замисля, може пък и да е мило по някакъв по-особен начин.
— Добре — отвръщам.
Франша кимва и ме повежда към Айвън, който е на възрастта на Бен, но е нисък, тъмнокос, а ръцете му приличат на дънери.
— Айвън, това е Тод — казва Франша. Аз му протягам ръка. Той не я поема. Просто ми хвърля свиреп поглед.
— Ще работиш там в дъното — казва, — и не искам да ми се мотаеш в краката.
Франша ни оставя, Айвън ме завежда в хамбара, посочва ми метлата и аз се хващам на работа. Така започва моят първи ден във Фарбранч: в един мрачен хамбар, мета прахта от единия ъгъл до другия и виждам само едно малко парченце синьо небе през отворената врата в далечния край на помещението.
Примирам от радост, няма що.
— Ще акам, Тод — казва Манчи.
— Само да си посмял да се изакаш вътре!
Хамбарът е бая голям — дълъг е около седемдесет и пет или дори осемдесет метра, наполовина пълен с кошници с пъстри шишарки. В единия ъгъл са отделени огромни цилиндрични бали слама, прикрепени на куп с помощта на тънко въже, прекарано през кука на тавана, а в другия има грамаден куп пшеница, готова за мелене.
— Всичко това го продавате на другите селища ли? — викам към Айвън.
— Не е време за приказки — вика ми той в отговор откъм вратата.
На глас не отговарям нищо, но преди да се усетя, в Шума ми изплува нещо грубо. Бързам да се върна към метенето.
Сутринта преваля. Мисля за Бен и Килиън. Мисля за Виола. Мисля за Аарон и за Кмета. Мисля си за думата армия и как от нея стомахът ми се свива.
Не знам.
Не ми се струва редно някой да ни спира. Не и след такова трудно бягство.
Всички се държат така, сякаш сме в безопасност, но аз не съм сигурен.
Докато мета, Манчи постоянно влиза и излиза през задните врати на хамбара, от време на време подскача след розовите молци, които прогонвам от ъглите. Айвън се държи на разстояние, аз се държа на разстояние, но през цялото време виждам как мъжете, които идват до входа, за да оставят донесената стока, се взират дълго и напрегнато към дъното на хамбара, присвиват очи в сумрака, за да видят дали съм там, да зърнат момчето от Прентистаун.
Е, всички мразят Прентистаун, това поне го схванах. Аз самият мразя Прентистаун и имам много повече причини да скърбя от мъжете във Фарбранч.
Сутринта отминава, а аз забелязвам все повече и повече неща. Мъжете и жените вършат еднакво тежка работа, но в повечето случаи жените дават заповедите, а мъжете ги изпълняват. Като си припомня, че Франша е Заместник-кмет, а Хилди е това, което е, започва да ми се струва, че в този град жените командват. Често чувам мълчанието им, когато преминават по улицата пред хамбара, чувам също как Шумът на мъжете откликва на това мълчание: понякога шеговито, но по-често със съгласие.
Шумът на мъжете тук е много по-добре контролиран от онзи, с който съм свикнал. С толкова много истински жени наоколо и след всичко, което знам за Шума на Прентистаун, ми се струваше, че тука на всяка крачка ще се сблъсквам с Шумни жени без дрехи, дето правят разни забележителни неща така, както са си без дрехите. Да, от време на време се чува нещо подобно, мъжете са си мъже в крайна сметка, но най-често в Шума им има песен, молитва или нещо, свързано с непосредствената работа.
Мъжете във Фарбранч определено са спокойни, но едновременно с това са и малко плашещи.
На няколко пъти се заслушвам, за да чуя Виола (мълчанието й).
Но не, не я чувам.
На обяд Франша идва в хамбара и ми носи сандвич и кана вода.
— Къде е Виола? — питам.
— Няма нищо, пак заповядай — отвръща Франша.
— Къде да заповядам?
Франша въздъхва и отговаря:
— Виола е в овощните градини, събира опадали плодове.