Не пускай ножа
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Не пускай ножа». Краткое содержание книги:
— Никога не съм ги чувал — обаждам се аз.
— Не — отговаря Хилди. — Няма как да си ги чувал.
Гледам през множеството дървета към селището, в което едва ли живеят повече от петдесет души.
— Това ли ядете тук?
— Разбира се, че не — отвръща Хилди. — Отглеждаме ги и търгуваме с другите селища нататък по пътя.
Изненадата в Шума ми е толкова чиста, че дори Виола не може да се сдържи и се засмива.
— Нали не смяташе, че в целия Нов свят има само две селища? — пита Хилди.
— Не — отвръщам, а лицето ми пак е червено. — Но всички останали селища са били заличени през войната.
— Ммм — казва Хилди, прехапва долната си устна, кимва ми, но не казва и дума повече.
— Ами Хейвън? — тихо казва Виола.
— Какво Хейвън? — питам.
— Той друго селище ли е? — продължава тя, без да ме гледа. — Нали одеве каза, че в Хейвън имало лек.
— Ох! — изпухтява Хилди. — Само слухове и спекулации.
— Хейвън наистина ли съществува? — питам.
— Той е първото селище, основано от човеците на тази планета и към настоящия момент е най-голямото — отвръща Хилди. — Той е онова, което в Новия свят бихме могли да наречем истински град. На километри далеч оттук е. Не е за селяни като нас.
— Никога не съм го чувал — повтарям.
Останалите премълчават и аз се изпълвам с усещането, че го правят от любезност. Виола не ме е погледнала нито веднъж от странната ми постъпка с Матю и ножа. Да ви кажа право, на мен също някак си не ми се иска да я гледам.
Така че просто продължаваме да вървим.
В целия Фарбранч има не повече от седем постройки, по-малки са от онези в Прентистаун, постройки са, да, но са и някак си различни, карат ме да се чувствам така, сякаш съм напуснал Новия свят и съм попаднал на напълно чуждо място.
Първо подминаваме малка каменна църква, чиста, светла, с широко отворена врата, вътре няма и следа от сумрака, в който проповядваше Аарон. По-нататък има голям смесен магазин с пристроен гараж-сервиз, нищо че досега не видях почти никакви по-тежки машини. Няма и мотопеди, нито здрави, нито повредени. Следва някаква сграда, която прилича на зала за общи събрания, после една, на чиято фасада е изрисувана змията на докторите, а после — две грамадни постройки, които явно са хамбари или някакви други складове.
— Не е кой знае какво — казва Хилди. — Но е нашият дом.
— На теб не ти е никакъв дом — отвръщам. — Ти живееш извън града, във фермата.
— Повечето хора тук са така — отвръща тя. — Дори и когато си свикнал с Шума, най-често искаш да го чуваш само у дома и то от най-обичните си същества. В града става дразнещо.
Ослушвам се да чуя дразнещ Шум, обаче не чувам нищо, което дори отдалеч да напомня за положението в Прентистаун. Във Фарбранч има Шум, разбира се, мъжете си вършат ежедневната работа, бъбрят разни мисли, но те не означават нищо. Клъц, клъц, клъц и ще ти дам седем от тези за цяла дузина, и чуй я само как пее, ах, как пее, и довечера трябва да поправя кокошарника, и ох, как ще вземеш да паднеш от там и така нататък, и така нататък, спокойно и кротко, Шумът тук е приятен като топла вана в сравнение с чернилката, с която съм свикнал.
— О, Шумът и тука почернява, Тод, кутрето ми — обажда се Хилди. — Мъжете са същества с характер. Жените също.
— Казват, че е неучтиво непрекъснато да подслушваш мъжкия Шум — отвръщам, без да спирам да се оглеждам.
— Много си прав, кутре — ухилва се Хилди. — Само дето ти още не си мъж. Сам го каза.
Пресичаме центъра на града. Мъже и жени сноват наоколо, някои докосват с пръст шапката си пред Хилди, други просто ни гледат втренчено.
Аз ги гледам в отговор.
Ако се заслушаш внимателно, можеш да определиш точните места, на които се намират жените, почти толкова лесно, колкото можеш да усетиш мъжете. Жените приличат на скали сред Шума, той ги облива от всички страни, мие ги и се стича от тях, и когато веднъж свикнеш, можеш да почувстваш къде точно е мълчанието им, пръснато на петна наоколо, мълчанието на Виола и Хилди го чувам десетократно по-силно, но се обзалагам, че ако сега спра и се заслушам, ще мога лесно да кажа точно колко жени има във всяка сграда в този град.
А когато мълчанието на жените се смеси с Шума на толкова много мъже, а, знаете ли какво става тогава?
То спира да навява такава страшна самота.
И тогава виждам куп мънички, мънички човечета, които ни гледат иззад един храст.
Деца.
Деца, по-малки от мен, по-млади от мен.