Не пускай ножа
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Не пускай ножа». Краткое содержание книги:
— Училище ли? — питам.
— На училище и на църква — потвърждава Хилди. — Но това е само в случай, че останете толкова дълго — тя пак се мъчи да разчете Шума ми. — Смятате ли да останете толкова дълго?
Аз не казвам нищо, Виола също не казва нищо, а Франша повторно изхъмква.
— Извинете, госпожо Франша — обажда се Виола, защото Франша се извръща пак да си говори с Хилди.
— Просто Франша, дете — отговаря Франша малко изненадано. — Какво има?
— Дали във Фарбранч има място, от което да мога да се свържа с моя кораб?
— С твоя кораб? — пита Франша. — Твоят кораб ще да е оня заселнически кораб, дето се носи сега в грамадното черно отвъд? — Тя стисва плътно устни. — С всичките ония хиляди хора на него?
Виола кимва.
— С татко и мама трябваше да докладваме след кацането. Трябва да съобщя какво сме заварили тук.
Гласът на Виола е толкова тих, а лицето й е толкова молещо и изпълнено с надежда, така открито и готово за поредното разочарование, че усещам в гърдите си познатото стягане на тъгата, усещам скръбта, която придърпва в себе си всеки Шум, усещам, че съм загубен. Чувствам, че губя равновесие и слагам ръка на облегалката на дивана.
— Аа, момиче кутре — казва Хилди, а гласът й пак е станал съмнително нежен, — докато летяхте със совалката над планетата, опитахте ли да се свържете с нас тука, със старите заселници?
— Опитахме — отвръща Виола, — но никой не отговори.
Хилди и Франша се споглеждат и си кимват.
— Забравяш, че ние сме заселници на вярата — казва Франша. — Избягахме от материалните неща, за да създадем една малка утопия, и затова, докато бяхме заети с оцеляването, оставихме всички машини да се разпаднат от само себе си.
Очите на Виола се разтварят още по-широко.
— Тук няма никакъв начин за комуникация от разстояние, така ли?
— Нямаме връзка дори с другите селища — продължава Франша, — камо ли с грамадното отвъд.
— Ние сме фермери, кутрета — обажда се Хилди, — прости фермери, които търсят простичкия живот. Това беше смисълът на всичко, това беше смисълът на цялото нелепо гигантско разстояние, което изминахме, за да стигнем тук: да изоставим всички онези неща, за които хората преди воюваха — тя потропва с пръсти по масата. — Макар че нищо не се получи така, както го мислехме.
— Честно казано, не очаквахме нови заселници да дойдат след нас — допълва Франша, — предвид състоянието, в което оставихме Стария свят.
— Значи тук съм в капан? — пита Виола, а гласът й леко трепери.
— Боя се, че е така — казва Хилди, — поне докато пристигне корабът.
— Колко далеч са твоите хора? — пита Франша.
— Ще навлязат в системата на тукашната звезда след двайсет и четири седмици — тихо отвръща Виола. — Перихелий четири седмици по-късно. Влизане в орбитата на планетата след още две седмици.
— Съжалявам, дете — обажда се Франша. — Опасявам се, че ще си на наше разположение в следващите седем месеца.
Виола рязко ни обръща гръб, очевидно обмисля чутото.
За седем месеца могат да се случат много неща.
— Хайде, хайде — казва Хилди с бодър глас, — чувала съм, че в Хейвън имало какви ли не работи. Коли с мотори и градски улици, и повече магазини, отколкото можеш да си представиш. Не е ли добре първо да провериш как стоят нещата там, преди да почнеш да се тревожиш?
После хвърля поглед към Франша и тя се обръща към мен:
— Тод, кутрето ми, какво ще кажеш да поработиш в хамбара, а? Ти си фермерско момче, нали?
— Но… — почвам аз.
— В една ферма има всякаква работа — пресича ме Франша, — и тя просто никога не свършва, сигурна съм, че си наясно с това…
Франша не спира да бъбри и ме повежда към задната врата. Обръщам се през рамо и виждам как Хилди успокоява Виола с кротки думи, с нечути думи, казва й неща, които пак остават тайна за мен.
Франша затваря вратата зад нас и ни отвежда с Манчи до едното от големите складови помещения, които видяхме на идване на отсрещната страна на главната улица. Зървам мъже, които бутат ръчни колички около входа и един друг мъж, който разтоварва от тях кошници с плодове от овощните градини.
— Това е източният хамбар — казва Франша. — В него складираме готовата за продажба стока. Почакай ме тук.
Аз зачаквам, а тя отива при мъжа, който разтоварва кошниците. Говорят си около минута и аз чувам как Прентистаун? звънва ясно като бял ден в Шума му, а след произнасянето на името в Шума на мъжа се появява и някакво друго чувство. Чувството е различно от онова, което усетих във Фарбранч сутринта, но изчезва много бързо, така че не мога да го разчета, а и Франша вече се връща при мен.