Не пускай ножа
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Не пускай ножа». Краткое содержание книги:
Иска ми се още да попитам как е Виола, как се чувства, но не питам, а Франша отказва да прочете въпроса в Шума ми.
— Как се справяш? — пита вместо това тя.
— Мога да върша много по-полезни неща от метенето, мътните да го вземат.
— Мери си приказките, кутре. Ще има достатъчно време да се включиш и в истинската работа.
Франша става и се запътва обратно към входа на хамбара, разменя още няколко приказки с Айвън и след това изчезва, за да се занимава с онова, с което Заместник-кметовете се занимават по цял ден.
Искате ли да ви призная нещо? Няма кой знае каква логика в това, но май почвам да я харесвам. Напомня ми за Килиън и за всички онези неща, които ме влудяваха у него. Паметта е глупаво нещо, а?
Захапвам сандвича и още дъвча първата хапка, когато чувам как Шумът на Айвън се приближава.
— Ще си измета трохите — казвам.
За моя изненада той се засмива, макар и малко грубо.
— Сигурен съм, че ще ги изметеш — отхапва от собствения си сандвич. Помълчава минута и добавя:
— Франта каза, че тази вечер ще имаме голямо събрание.
— Заради мен ли? — питам.
— Заради двама ви. Заради тебе и заради момичето. Заради момчето и момичето, избягали от Прентистаун.
Шумът му е странен. Внимателен, но силен, сякаш ме изпитва. Не разчитам в него никаква враждебност, поне не и към мен, но нещо определено се е просмукало в ума на този мъж и се върти…
— Значи ще се срещнем с всички от Фарбранч, така ли? — казвам.
— Сигурно. Но първо ние ще си поговорим за вас във ваше отсъствие.
— Ако гласувате — казвам с пълна със сандвич уста, — струва ми се, че ще изгубя.
— Не забравяй, че Хилди ще говори във ваша защита — казва Айвън, — а нейната дума тежи много във Фарбранч — преглъща хапката си. — Хората тук са мили, добри хора. И преди сме приемали хора от Прентистаун. Е, скоро никой не е идвал, имам предвид отдавна, в страшните времена.
— През войната ли? — питам.
Айвън ме поглежда, Шумът му отново се мъчи да прецени силите ми, сигурен съм.
— Да — отвръща, — през войната.
Уж небрежно обръща глава да огледа хамбара, а мен ме изпълва чувството, че проверява дали сме сами. Погледът му се връща към мене и се впива в очите ми. Търси, погледът му търси.
— Но тогава, също както и сега — казва, — имаше хора, които бяха на друго мнение.
— За какво? — питам, не ми харесва погледът му, не ми харесва как жужи Шумът му.
— За историята — говори тихо, очите му не ме изпускат и той леко се привежда към мен.
Аз се дръпвам назад.
— Не знам какво имаш предвид.
— Прентистаун все още има съюзници — прошепва Айвън, — скрити на най-неочакваните места.
В Шума му се появяват картини, мънички картини, сякаш Шумът му говори само и единствено на мен, аз започвам да ги виждам все по-ясно и по-ясно, блестящи неща, влажни неща, бързи неща, слънцето блести върху червено…
— Кутрета! Кутрета! — залайва Манчи от ъгъла. Аз подскачам, Айвън също се стряска и картините в Шума му изчезват на секундата. Манчи лае ли, лае и аз чувам бурен кикот наблизо, но не се смее Манчи. Поглеждам.
Няколко деца са коленичили на земята и гледат през дупката от една извадена дъска, усмихват се, смеят се, предизвикват се едно друго и се подбутват все по-близо до дупката.
Сочат ме.
Всичките са толкова мънички.
Толкова мънички.
Искам да кажа, вижте ги само.
— Махайте се от тука, плъхчета такива! — вика Айвън, но в Шума му има смях, всичко, което плуваше вътре допреди малко, е изчезнало без следа. Пред дупката се чува пищене и смях, децата хукват.
И край, вече ги няма.
Сякаш сам съм си ги измислил.
— Кутрета, Тод! — лае Манчи. — Кутрета!
— Знам — казвам и го погалвам по главата, когато дотичва до мен. — Знам.
Айвън плясва с ръце.
— Готово, наобядвахме се. Хайде на работа.
После ми хвърля многозначителен поглед и се запътва към входа на хамбара.
— Какви бяха тия приказки сега, а? — казвам на Манчи.
— Кутрета — мърмори си той и търка глава в дланта ми.
Следва следобедът, който по нищо не се различава от сутринта. Метене, разни мъже влизат и излизат, кратка почивка за глътка вода, но Айвън вече не ми обръща внимание, още метене.
Прекарвам по-голямата част от времето в мисли как ще бъде най-добре да постъпим оттук нататък. Както и дали все още трябва да мисля за нас като за нас двамата с Виола или не. Довечера ще има събрание и хората във Фарбранч ще поискат да задържат Виола, докато пристигне корабът й, това е ясно, но дали ще искат да задържат и мен?