Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
Леки като дим, пролетните облачета се носеха над стръмните склонове на сицилийските планини, ласкавото пролетно слънце грееше над гъстите зелени гори на Сицилия. Пресъхналите през зимата ручеи бяха отново пълноводни, когато пътувахме на запад към Ерикс. През многото месеци, които бяхме прекарали у Танаквил, се бяхме поотпуснали поради меките постели и обилните ястия. Сега Дорией, Микон и аз се радвахме на възможността да стегнем телата си с движение и чувствахме с наслада как сила изпълва отново мускулите ни.
Не се отклонявахме от пътя на поклонниците и сиканските племена, които обитаваха планините и горите, не ни нападаха. Те служеха на богинята, но пазеха и старинните си обичаи, тъй като се смятаха за най-древните обитатели на тези земи. Градовете им, скътани навътре в острова, не се изхранваха с търговия, а със земеделие, затова те не бяха богати като онези по прибрежията. Единствено Сегеста можеше да купи с житото си и най-скъпите творения на Картаген и Гърция.
След като преминахме високи превали и безкрайни гори, ние се озовахме в мирните долини на Сегеста и първото, което видяхме, бяха опитомени кучета, които гонеха дивеч. Ловците, облечени по гръцки обичай, им подвикваха да не посрамят рода на бога куче Кримис, който бе взел за жена прекрасната нимфа на Сегеста. Те вдигнаха безцеремонно завесата на носилката, в която седеше Танаквил, и след като я познаха, запитаха:
— Защо си се запътила към Ерикс, славна вдовице? Ти и без това си получила достатъчно от богинята, дори прекалено много. По-добре да останеш в Сегеста, за да можем да се преборим за правото да бъдем твои нови избраници и най-щастливият от нас да наследи богатството ти.
Когато отминаха, Микон каза:
— Тук полята са плодородни и са пропити с кръвта на много народи. Тук лежат и преселници от Фокея. Да изпълним желанието на Дионисий и да принесем жертва на гробовете им!
Това се оказа лесно, тъй като жителите на Сегеста бяха поставили камъни по местата, където бяха погребани мъжете, тръгнали да завоюват земите им. Докато извършвахме жертвите, около нас се събраха тукашните жители, те с гордост сочеха паметните камъни по края на нивата и обясняваха:
— Мнозина бяха дошлите тук, но малцина от тях се върнаха.
Бащите им и дедите им бяха погребвали победените врагове в полето. Потомците им се показаха настроени благодушно.
— Живеем в просветено време — казаха те. — Не ни се налага да воюваме, за да защитаваме родния си край. Ако някой ни нападне, за Картаген това ще е повод за война, а кой би се осмелил да предизвиква Картаген?
След жертвоприношенията Дорией се огледа с любопитство и каза:
— Щом са белязали с камъни гробовете на чуждите герои, сигурно тук някъде е и могилата на баща ми, спартанеца Дорией. Неговият гроб е сигурно по-богато украсен. Та той е от Херакловия род и е дошъл тук, за да встъпи във владенията на тази страна като наследник.
За щастие жителите на Сегеста не разбраха дорийското му наречие. Попитах ги намира ли се тук някъде гробът на спартанеца Дорией, но те само поклатиха глави.
— Веднъж се бихме с отряд спартанци, но от техните имена запомнихме само едно: Филип от Кротон. Той беше многократен победител на игрите в Олимпия и най-красив сред смъртните, които изобщо някога сме виждали. Дори мъртъв беше тъй прекрасен, че издигнахме в негова чест светилище, където правим игри на всеки четири години.
Дорией онемя от гняв, а после така се развика, че лицето му пламна:
— Гнусна лъжа! Това сигурно е бил баща ми Дорией, защото той именно бе завоювал много години поред лаврите на игрите в Олимпия. Навремето тъкмо той е бил най-красивият сред смъртните! Как би могъл някакъв си кротонец да го превъзхожда? Явно е, че от завист към баща ми чуждите богове са омагьосали тукашните хора, за да го погребат с чуждо име и да не може да влезе в сонма на безсмъртните.
Жителите на Сегеста се разтрепериха от яростта на Дорией. На нас с Микон ни струваше големи усилия да го успокоим. Когато успя да си поеме въздух, той каза:
— Сега разбирам защо духът на баща ми не ми даваше покой и защо овчите кости всеки път сочеха на запад. Тези планини, долини и поля са наследството на Херакъл, а това означава, че земята е на баща ми, че земята е моя. Но аз не се стремя да притежавам земя. Оттук нататък главната ми цел е да върна покоя на духа на баща си. Длъжен съм да поправя съдбовната грешка.