Чуждо влияние

Неспособна да се сдържам повече, се обръщам към Лидия.

— Знаеш ли, чичото на Ролинс работи в болницата. — Вглеждам се в чертите й, но тя като че ли е погълната от филма.

— А, така ли?

— Да. Та тази сутрин Ролинс дойде да ми съобщи нещо доста интересно.

Очите й за миг срещат моите.

— Така ли? Какво ти каза?

— Че Скоч Бекър е мъртъв.

Сега вече привличам вниманието й.

— Какво? Починал ли е?

— По-скоро е убит. Удушен, ако трябва да бъдем точни.

Лидия е великолепна актриса. Не мога да не й го призная.

— Колко ужасно!

— Да, действително е ужасно. Въобще страшна бъркотия. Защото колкото и да не го харесвах, задето се държа като пълно говедо миналата година, не исках да умира.

— Разбира се, че не си искала — възкликва Лидия с шокирано изражение. Ако не знаех с кого си имам работа, щях да се закълна, че е искрена. За миг дълбоката ми убеденост, че тя е убиецът, се пропуква, но после се сещам, че всичко сочи към нея. Мразеше Скоч заради отношението му към мен. А нощес, точно около часа на убийството, не си беше у дома. Нима можеше да е съвпадение?

— Престани да се правиш на невинна — казвам. — Знам, че ти си го убила.

Лидия трепва, сякаш съм я зашлевила.

— Била си в болницата снощи, точно по времето, когато е умрял.

— Вий, защо ще искам да убия това момче? — пита Лидия.

— Заради онова, което ми стори миналата година. Откакто пристигна, не спираш да се опитваш да ни влезеш под кожата. По този извратен начин ли реши да ни се харесаш?

— Не мога да повярвам, че ме обвиняваш в убийство! — Очите й пламват от гняв. — Знам, че досега не съм била най-добрата леля на света, но да решиш, че съм в състояние да убия момче в болницата? Не мога да повярвам.

И без да каже нищо повече, тя се обръща и хуква по стълбите. След секунда чувам вратата на Мати да се затръшва.

Сърцето болезнено удря в гърдите ми.

Чувам нови стъпки по стълбите. Баща ми влиза в хола с разтревожено лице.

— Какво става?

Налага се да разсъждавам бързо. Увесвам нос, сякаш съм безкрайно гузна, и пояснявам:

— Обвиних я, че се опитва да заеме мястото на мама. А тя се разстрои и се разплака.

Ъгълчетата на устните му увисват надолу.

— Вий, това не е в твой стил.

Скривам лице в шепи.

— Толкова ми липсва мама.

Той ме прегръща с една ръка.

— Май не ти е лесно напоследък. Мати така отчаяно копнее за женско присъствие, че моментално прие Лидия, но ти не си като нея, нали? — Струва ми се, че долавям известна гордост в гласа му. — Приличаш по-скоро на мен. Нужно ти е време, за да допуснеш хората до себе си.