Ще си останем приятели, нали [calibre 2.35.0]

над явам д а го взема — вече ми писна навсякъд е д а ход я пеша.

— Никога не съм пред полагала, че някога ще ми се наложи д а те пришпорвам д а караш

по-бързо — шегува се мама от мястото на пътника д о мен.

И тази моя ко стенурчена скоро ст не е само в колата — същият съм и в спортния магазин.

Менид жърът Брайън цяла сутрин ми опява за това. Някъд е към д ванайсет вече ми е тотално

писнало и сигурно ми личи, защото той ме плясва по гърба и изрича:

— Защо не си вземеш почивката по-рано, а? Върви, заред и се със сили!

— Трябва д а обяд вам в ед ин — казвам му аз. — Имам среща тогава.

— Аха! — кимва съзаклятнически шефът. — Май проблемът е точно в нея, а?

— А защо не в теб? — срязвам го аз. Добре д е, може и д а съм прозвучал леко

паникьо сано, но той защо непрекъснато трябва д а се д ържи така, сякаш знае всичко?!

Брайън ме поглежд а изненад ано.

— Споко, Ник! Не съм искал д а те обид я! А и знам, че не обичаш д а бръщолевиш

излишно — за разлика от някои д руги тук! Никой не знае това по-д обре от мен!

Кимвам и свежд ам очи към под а, опитвайки се д а се сетя как би реагирал на това

нормалният Ник.

— Човече! — Потривам челото си. — Извинявай! Сигурно е от умората. Мисля, че трябва

д а си взема отпуска!

— Аха! Ама това е твоята отпуска! — обажд а се Грейсън, прелитайки покрай нас с чифт

спортни обувки, които е извад ил от склад а.

Както вероятно вече сте се д о сетили, Грейсън си е същият мръсник, както винаги. Глед а

много-много д а не ми се мярка пред очите, а аз — пред неговите. Това негласно споразумение

сработваше прекрасно през по след ните три сед мици, но незнайно защо е решил, че точно

д нес трябва пак д а ми проговори.

Вед нага щом Брайън се изгубва на хоризонта, Грейсън се материализира д о мен под

претекста, че оправя мъжките спортни д рехи на закачалките.

— Днес шефът май много ти е взел мерника — отбелязва. Аз свивам рамене и побързвам

д а се отд ръпна, за д а д ам път на стад ото клиенти, което внезапно решава д а нахлуе в

магазина. — Та какво ти става д нес? Добре ли си, човече?

Поклащам глава. Прекарването на д еня след Колед а в мола не е моята пред става за

приятно изкарано време. Притиснат межд у побеснелите клиенти, които непрекъснато събарят

стоката от рафтовете и сипят обид и зарад и неизгод ните цени на колед ните разпрод ажби,

„приятелските под мятания“ на Брайън и наближаващият ми час за почивка, аз съм точно на

ръба на тоталното откачане.

— Защо не си вземеш почивка, а? — пред лага Грейсън. — Магазинът няма д а се

сгромоляса без теб. Кажи на шефа, че трябва д а се погрижиш за някакъв проблем и толкова.

Спешен случай!

— Имам среща с ед ин човек в ед ин — промърморвам. Очевид но колегата ми е пропуснал

тази част от разговора с шефа ми.

— А, ясно. — Чакам д а чуя неговата лична порция „приятелски под мятания“ по въпро са,