Ще си останем приятели, нали [calibre 2.35.0]

се обад я.

Остават няколко часа д о появата на леля Деид ре и компания, които решавам д а прекарам

пред имно в стаята си. Колед ните ми под аръци са струпани под леглото ми — нови под плънки

за рамене, вод оустойчиво рад ио с часовник за слушане под д уша, д рехи, колекция сид ита и

д ивид ита и ед но вълшебно кълбо. Вълшебното кълбо е от Холанд и сега аз се привежд ам и го

вд игам. Нямам никаква пред става д али трябва д а зад ад еш въпро са си на глас или на ум. Както

и д а го поглед неш обаче, глупава работа.

Саша бременна ли е?

Вълшебното кълбо: По-добре сега да не знаеш.

Ще задържи ли бебето?

Вълшебното кълбо: Съсредоточи се и пак попитай.

Захвърлям кълбото на леглото си, отвратен от самия себе си. Още малко и ще взема д а

звъня на някой телефон на екстрасенси, д ето всяка секунд а ти навърта д олари. Незнайно защо

обаче пак грабвам кълбото и се опитвам д а се концентрирам. А то отговаря: Знаците

подсказват „да“. Разтърсвам го и прочитам след ващия отговор: Както виждам, май е „да“.

Прод ължавам д а го разтърсвам, очаквайки д а прочета отговора, който съм в състояние д а

приема. А то:

Категорично да.

Да, няма съмнение.

Изгледите не са толкова добри.

Така ли? Виж ти! Нямам никаква пред става какво би трябвало д а означава това,

по след ното. По ставям внимателно вълшебното кълбо върху купчината с д ивид ита и се

изправям в сред ата на стаята. Усещам, че е най-д обре д а се махна от къщата и д а свърша

нещо. Сега никак не ми е д о нагъване на пуйка с братовчед ите ми. Мама винаги кара нас с

Холанд д а д унд уркаме Саймън, защото бил на петнайсет — точно межд у нея и мен. Според

нея близо стта във възрастта автоматично пред полага и общно ст на интереси, обаче аз не

разбирам и половината от нещата, които той ръси. Непрекъснато използва някакъв

компютърен жаргон. А това не е моят език.

Но излизането точно на Колед а не е вариант. Къд е ще отид а, д ори д а изляза? Всички,

които познавам, са впримчени в семейни мероприятия. Затова накрая се паркирам пред компа

и проверявам отново имейлите и скайпа си. Нито д ума от Саша.

Навремето непрекъснато си разменяхме имейли и си чатехме по скайпа. И д о д нес

компютърът ми пази част от разговорите и писмата ни — д оказателство, че някога наистина

сме ход ели. Странното е, че сега не си позволявам д а ги препрочета. Сигурно това значи, че се

влад ея, което е д обре.

Но всъщно ст не влад ея нищичко в моя живот. Когато това ми става ясно, кликвам на

имейла й от Хелоуин и го препрочитам три пъти, пред и д а се избутам със стола си от бюрото.

Спомням си всичко от онази нощ, сякаш бе вчера — как се въргаляхме в леглото й, как пях „Аз