Дяволската стъпка [bg]

— Катлийн — прошепна той. Трябваше да си спомни нещо много важно, завъртя се някаква мисъл в главата му. Нещо, свързано с нея… — Катлийн — изпъшка още веднъж той.

— Хюго, трябва да се събудиш — каза Килмара.

Фицдуейн с мъка отвори очи. Бавно се изправи, седна, пое предложената му чаша портокалов сок и я изпи жадно. В стаята бе полутъмно, но процеждащата се иззад пердетата светлина подсказваше, че навън е ден.

Внезапно той си спомни. От гърдите му се изтръгна дълъг и сподавен стон. Сърцето на Килмара се сви. Изправен пред такова силно страдание, закоравелият в жестоки битки генерал се чувстваше напълно безпомощен.

— Колко е часът? — попита Фицдуейн.

— Почти четири следобед — отвърна Килмара. — Но не се кори, направи всичко по силите си, преди да се сгромолясаш, а дори и тогава се наложи да ти дадат успокоително. Хвърли си един душ и ще се почувстваш по-добре. Преди това обаче съм ти приготвил една добра новина. Убитата жена, която намериха в къщата, не е Катлийн.

Фицдуейн изпита неимоверно облекчение, последвано обаче от нова тревожна вълна.

— А Катлийн? Откриха ли я?

— Не — тежко отвърна Килмара. — Вече е ясно, че е отвлечена, но я държат жива. Освен това се обади и Чифуне. Убитата жена била неин агент. Тя ще ти обясни.

— Къде е? — попита Фицдуейн.

— Чака те в моята стая да се събудиш — каза Килмара. — С нея е и Ога.

Фицдуейн спусна крака от леглото и разтърка очи.

— Сержант Ога? — промърмори той. — Добро момче. Какво, по дяволите, прави тук?

— Вече е инспектор Ога — поправи го Килмара. — И е по същата работа, по която е дошла и Чифуне.

— Ошима — изпъшка Фицдуейн и се отправи към банята.

— Ошима — каза Килмара в гърба на приятеля си. По-голямата част от живота си бе прекарал в борба с тероризма и се бе опитвал да подхожда към тази работа професионално и без емоции. Ошима обаче бе нещо лично. Ако не беше един снайперист от „Делта“, на име Ал Лонсдейл, Ошима вече да е убила приятеля му. Беше му се разминало на косъм.

Фицдуейн стоя в банята около десет минути. Когато отново се появи, изпитаният ужас вече не му личеше. Беше бледен, но движенията му бяха спокойни. На масата бяха сложени кафе и препечени филийки. Фицдуейн наля две чаши и се насили да хапне.

— Докъде сме стигнали? — попита той. — Помня оная шибана къща, експлозията, а след това и безбройните въпроси на федералните ченгета. После ми дадоха да пия нещо и след това не помня. Сигурно съм задрямал в хеликоптера.

Килмара се усмихна мрачно.

— Не задряма. Дадоха ти такава доза, която би усмъртила и слон, а след това те върнаха с хеликоптера във Файетвил. Намираме се в хотел на около три километра от Батън Ин. Искат да поседим малко тук, докато се оправят с цялата тази неразбория.