Дяволската стъпка [bg]

Килмара взе пликчето, прочете посвещението на гривната и кимна. Погледна към Фицдуейн с тревога и съчувствие. Фицдуейн внезапно изстина. Опита се да стане, но тялото му като че ли отказа да му се подчинява. Краката му сякаш бяха пълни с олово и той нямаше сила да ги помръдне.

Килмара и непознатите се приближиха към него.

— Хюго, стегни се малко. Може да не е толкова лошо, колкото изглежда!

„Какво има? Защо просто не ми кажеш?“ — искаше да извика Фицдуейн. В същото време обаче разбра какво цели Килмара и цялото му същество се стегна в очакване на удара.

Снимката на убитата жена не му говореше нищо и надеждата отново мръдна вътре у него. Беше млада и руса, а чертите на лицето й изобщо не му бяха познати.

После видя гривната и ужасът отново го сграбчи: Катлийн е отвлечена! Но от кого и защо?

По-възрастният от двамата мъже се представи:

— Аз съм шериф Джаклин, полковник Фицдуейн, а този тук е детектив Ердман. Много ми е неприятно, че трябва да ви го кажа, но, изглежда, жена ви е била похитена от същите хора — той махна по посока на басейна, — които направиха всичко това. Можем да ви уверим, че скоро ще разберем кои са.

Фицдуейн го гледаше с празен поглед, сякаш не разбираше какво му говорят. После с усилие се изправи, постоя малко несигурно, извърна се и без обяснение се отправи към изхода. Залиташе като пиян и искаше да вдъхне малко чист въздух.

Катлийн я нямаше, никога повече нямаше да я види. Хората, които са я похитили, вече са я убили без капка колебание. Нямаше как да я оставят жива, тя можеше да се превърне в свидетел, защото нямаше начин да не е научила нещо. А тези хора не обичаха да поемат рискове. Катлийн ще умре — може вече да е мъртва — и той трябваше да го понесе.

Чувствата го задавиха, зацапаните му с кръв ръце се вдигнаха нагоре. Той бе виновен за това. И неговото проклето любопитство, активирало се тогава, когато бе видял един обесен труп и бе пожелал да разбере защо. Защото този труп бе прелял чашата, бе пред вратата му и принадлежеше на адски млад човек. Ех, да беше го подминал и повече никога да не се бе сетил за него…

— Хюго! — извика остро Килмара.

Фицдуейн си свали ръцете и разтърси глава, сякаш се мъчеше да се събуди. Не виждаше нищо около себе си, усещаше само галещия нощен ветрец. Отвори широко уста и пое дълбоко дъх.

Пред хотела кипеше трескава дейност. Идваха и си заминаваха полицейски коли, а зад оградения с жълта лента участък се трупаха автомобилите на медиите, с настръхнали от антени покриви. Прожекторите им огряваха хотела. Докато Фицдуейн гледаше с бавно проясняващо се съзнание, кацна някакъв хеликоптер. Сигурно на медиите, помисли си той.