Рестарт [bg]

17

След подчертаното пренебрежение на Вандербек към новината за удивителния ни успех с „Олд Доминион“ съм изненадан, когато в късния следобед чувам откъм трапезарията характерния звук на отваряни бутилки шампанско.

Целия следобед прекарах в разглеждане на списъка уволнение, който трябваше да приложа приближаващата сряда, опитвайки се да правя сложни сметки на база допълнителните пари от „Олд Доминион“ и да преценя кои могат да отпаднат от списъка… а отговорът, тъжният отговор беше: никой, абсолютно никой.

Но пукането на тапите от шампанско събужда любопитството ми, така че излизам от офиса си и минавам през странно празната „арена“ между масата за джаги и машината на „Пак Ман“. Никой не е на работното си място зад бюрото.

Когато обаче влизам в трапезарията, „Случаят с изоставените бюра“ е разрешен: стаята е претъпкана със служители на „Тао“ — практически всички са тук — и със закъснение разбирам какво се случва: празнуват. Хората си предават четири магнума[19] евтино шампанско, чиито гърла приличат на удушени пилета, а струята от тях бълбука в малки пластмасови чашки и се лее по линолеума.

— Ето го — извиква високо Вандербек, когато ме вижда на прага. — Героят!

Разнасят се неубедителни ръкопляскания.

— Какво е това… — опитвам се да кажа аз, но закъснявам. Вандербек е неудържим:

— Да отдадем дължимото на човека, който еднолично сключи сделката с „Олд Доминион“! — крещи той като конферансие на карнавал. — Да отдадем дължимото на човека, който даде на „Тао“ един милион долара в банката и още месец поемане на дъх от компанията, нали така го нарече, Джим? — Преди да мога да отговоря, той извиква: — Да чуем овации за новия ни директор, Джим Тейн, човека, способен да сключва сделки за милион долара със затворени очи, при това преди да е закусил. — И за да е сигурен, че реакцията е правилна, Вандербек започва да скандира, забивайки юмрук във въздуха: — Джим! Джим! Джим! Джим!

Може би в „Тао“ скоро не са имали поводи за празнуване, но така или иначе, хората подхващат с изненадваща готовност:

— Джим! Джим! Джим! — викат те в хор.

— Вижте! — казвам аз. — Не е съвсем…

Но гласът ми заглъхва. Нямам представа как да се измъкна от тази ситуация. Следващата сряда ще уволня почти всички присъстващи в тази стая. Да се размахва някакъв милион в банката, когато той не може да ни купи нищо повече от един въшлив месец живот… да се празнува един голям личен триумф, да се гърми шампанско и прокламира победа, когато само след няколко дни същите тези четирийсет души ще бъдат съпроводени до паркинга отвън, носещи кашони с личните си вещи… би било уникално безсърдечна и нетактична постъпка, епична проява на тотално безразличие.