Ханибал - врагът на Рим

— Да не би да е болен?

— Не ми се вярва — отвърна Квинт. — Либон е корав като камък. Целия си живот е прекарал в планината.

— Тогава да изчакаме малко — каза Ханон. — Няма смисъл да се втурваме в ситуация, без преди това да сме я преценили.

Забележката му накара Квинт да настръхне. Робите не съветваха господарите си. В думите на картагенеца обаче имаше мъдрост. Прехапал устна, той извади от колчана стрелата с гъшето перо в края. Тя беше любимата му и бе убивал неведнъж с нея. „Но никога човек“, помисли си в пристъп на страх. Пое дълбоко дъх и издиша. Можеше и да не се стигне дотам. Въпреки това извади още три стрели и ги заби в земята пред краката си. Внезапно му хрумна ужасна мисъл. Ако там наистина имаше разбойници и те бяха повече от него, лъкът му беше единственото предимство, с което разполагаше. Това можеше да не е достатъчно. Квинт беше готов за потенциалната опасност, в която се беше поставил, но не се беше замислил за сестра си. Обърна се към Ханон.

— Ако се случи нещо с мен, тичай надолу и отведи Аврелия. Разбра ли ме?

„Вече е късно да кажа, че трябваше да ми даде меч“, ядосано си помисли Ханон. Така щяха да са двама срещу разбойниците в колибата. Но само кимна.

— Да, господарю.

След малко в постройката, която се намираше само на двайсетина крачки от тях, се чу трополене. Някакъв мъж се изкашля и прочисти гърлото си по начина, по който го прави човек, който току-що се е събудил. Квинт се напрегна, наострил уши. Ханон също. После чу паянтовата врата от другата страна на колибата да се отваря. Появи се нисък мъж с кожухче върху туника от домашнотъкан плат. Протегна се и се прозя, смъкна гащите си и започна да пикае. Косите слънчеви лъчи осветиха жълтата дъга на пикнята му.

Квинт изсумтя.

— Това овчарят ли е? — прошепна Ханон.

Устните на Квинт оформиха „Не“. Той внимателно нагласи любимата си стрела на тетивата и се прицели в непознатия.

— Възможно ли е да е друг овчар?

— Не го познавам. — Квинт опъна тетивата, докато гъшето перо почти докосна ухото му.

— Чакай! — изсъска Ханон. — Трябва да си сигурен.

Квинт отново се ядоса на тона му. Въпреки това не пусна стрелата — той също нямаше желание да убива невинен човек.

— Цецилий? Къде си? — остро попита глас отвътре.

Двамата замръзнаха.

Мъжът се изтръска и си вдигна гащите.

— Тук съм — лениво отвърна той. — Пикая върху овчаря. Проверявам дали е все още мъртъв.

Отвътре се чу груб смях.

— Няма шанс да е нещо друго след онова, което му направи.

— Точно ти ли се намери да го кажеш, Балбус — обади се трети глас. — Той крещя най-много, когато ти взе нажежената маша.

Квинт и Ханон се спогледаха ужасени.

Балбус се изсмя дълбоко и противно.

— А ти какво мислиш, Полион? — Отговор не последва и те чуха как Балбус сритва някого. — Събуди се, пиян идиот такъв.

— Върхът на ботуша ми в гъза му ще свърши работа — изрева Цецилий и тръгна към вратата.